Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

— Може би ти е нужен камшик? — попита тя.

Ръката му се разтвори… И той избяга навън.

Като се върна вкъщи, Ернест се зае трескаво да нарежда вещите си. Искаше да замине с утринния влак. Нареждайки куфара, той изпусна една копринена кърпичка. Тя се разгърна и от нея падна черен кичур коса — косата на Лана.

Той поиска да го изхвърли през прозореца. Но сякаш невидима ръка го въздържа да осъществи намерението си. Ернест погледна кичура. Той излъхваше лек аромат. И отново в него се възроди споменът за греховната и блажена нощ.

— Демон — прошепна той, държейки в ръка кичура. Не можеше да се реши да изхвърли тези коси.

Като се ядоса на себе си, той затвори куфара и запрати кичура на масата. И без да се съблича, легна на леглото, опитвайки се да заспи.

Но сънят не му донесе успокоение. Като омагьосан той продължаваше да гледа кичура тъмна коса. Струваше му се, че той излъчва фосфорен блясък. Опита се да извика в паметта си Фриц и мансардата на бляновете, затвори очи… И все пак продължи да вижда пред себе си прекрасното мамещо лице и греховната усмивка…

— Аз не искам… не искам… — прошепна той и зарови глава във възглавниците. Над него продължаваха да се вият сенки… огромни призрачни сенки… Като че ли тези бегли сенки пронизваха тялото му, разкъсваха го на части… Навсякъде той виждаше страстните, пламенни очи и ароматната алена уста.

От ненавист той впиваше зъби във възглавницата, свиваше в безсилна ярост юмруци и все пак не можеше да избяга от измъчващото го видение. Най-сетне скочи от леглото и закрачи из стаята.

„Ако бих отишъл при нея“ — като мълния го прониза тази мисъл.

И веднага извика хрипкаво, проклинайки се. Но мисълта заседна в него, не го изпущаше от своя плен. Ернест помисли за насмешливата усмивка на Лана. Тя ще се усмихне, когато той се върне при нея. Но косата продължаваше да блести с фосфоресцираща светлина, мъгла изпълваше очите му, помиташе всичките му помисли освен една.

— Предател… Негодник! — изхриптя той, опитвайки се да мисли за Елсбет. Той се притисна до прозореца и простена: — Фриц… Елсбет… — И отново: — Фриц… Елсбет…

И почувства как ръцете му слабеят, как неговите уморени от безсънната нощ очи възжелаха онази, която му се усмихваше греховно… И изпълнен от страст, от презрение към себе си и ярост, той се хвърли към писалището и извади от чекмеджето кинжал…

Луната погледна иззад облак и озари с бледа светлина стаята. Ернест видя в ръцете си блестящата стомана и с горчива усмивка я запрати настрана.

— Страхливец… Страхливец… Подъл страхливец… — шепнеше той, презирайки се. — Върви сега… — И той усещаше как в него нараства ново, непознато чувство.

Сякаш гонен от някакви сили, той изскочи на улицата и хукна към Лана.

Вратата още не беше заключена. Той изтича по стълбата и влезе в квартирата — забеляза светлина в будоара. С рязко движение отдръпна портиерата. От спалнята струеше червеникава светлина. Лана лежеше на отоманката. Нейното голо тяло беше едва покрито със зеленикаво копринено покривало. Косите й бяха разпуснати и като тъмен поток заобикаляха лицето й.

Ернест се спря на прага. Широко разтворените му очи жадно поглъщаха разкрилата се пред него картина.

Лана вдигна глава и бавно каза:

— Скъпи мой… любими… Така тъгувах по теб… Ела при мен… — и тя му протегна ръце.

Ернест не очакваше това. Той мислеше, че ще го посрещнат с ирония и присмех. Само това не очакваше…

Той се хвърли към нея и падна до краката й.

Нещо се мярна в очите на прекрасната жена, за миг те пламнаха в гордо тържество.

— Ти ще останеш завинаги с мен, любими, нали?

И без да повдигне глава, той простена:

— Да…

И тя се усмихна… Нейната усмивка беше изтъкана от греховност, печал и сладостно томление… И като докосна зеленото покривало, тя покри и него, и себе си.

Над мансардата на бляновете сияеха звезди.

Снежна пелена беше закрила таванското прозорче. И в мансардата бе станало още по-уютно и по-печално. Топлата светлина на лампата придаваше на всичко изражение на покой и дори суровата маска на Бетховен гледаше по-весело.

Елсбет пееше. В ъглите се таяха здрачевини, на фона на които загадъчно просветваха раковините и разноцветните камъчета.

Зад прозореца валеше сняг и се чуваше как снежинките се трупаха зад стъклото на прозореца. Чаят приветливо димеше в чашките и картините на стената се усмихваха.

— Кажи, вуйчо Фриц, защо на твоята маса има бели хризантеми? Та това са цветята на мъртвите.