Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

„Глупаци — помисли той. — Бъдете щастливи, ако тя ви позволява да танцувате с нея… ако бихте знаели… тя е моя.“

И той продължи да слуша разсеяно бъбренето на дъщерята на директора.

От време на време Лана хвърляше учуден поглед към Ернест — учудваше се, че не отива при нея. Но той продължаваше да разговаря с бледата девойка.

Своеобразното сходство му напомни за Елсбет — девойката имаше също такива очи. Той й разказа за мансардата на бляновете — знаеше, че на тази девойка може да разкаже. С Лана никога не говореше за мансардата…

Лана се умори. Тя помоли да не танцува повече и седна на софата. Князът не я напускаше — последваха я рояк мъже.

При дъщерята на директора се приближи докторът и я покани да танцува. Ернест погледна Лана и се усмихна, като видя мъжете, които я заобикаляха. После се упъти с бавни крачки към нея и се поклони. Лана стана и му протегна ръка. Танцувайки, тя му прошепна: „Моето момче…“.

Очите му пламнаха отново.

— Днес твоите очи са печални, мое момче…

— Не… Премина ми…

— И все пак твоите очи са печални… Аз се уморих… време е да си ходим вкъщи…

— Да…

И те побързаха да се сбогуват. Като забеляза, че князът се готви да я изпрати, тя побърза да се обърне с такава молба към Ернест.

Част от пътя преминаха с автомобил. После тръгнаха пеш.

— Ти днес си така мълчалив, моето момче… Нещо те измъчва…

— Нищо…

Тя отключи вратата и запали светлината. Той стоеше до нея, зад гърба й. Като отметна назад глава, тя го привлече с ръка и се притисна към него в дълга целувка. Той си спомни за Елсбет и в него нарастваше желанието да се съпротивлява.

Но после почувства как сладостната мъгла надви желанието му.

На следната сутрин, след като се изкъпа, той се прибра вкъщи. Беше недоволен от себе си. Намери писмо от Фриц. Със стремително движение отвори плика. Аромат на родината… на бащиния дом го лъхна от този плик… Фриц пишеше за последните събития, за Елсбет, за всичко. Той пишеше, че всички биха се радвали много на неговото идване… Родината… Пред Ернест отново застана сладостният образ на Елсбет… толкова ясен и сякаш осезателен… той улови в мисълта си желание да протегне ръце към нея… Отново в него зазвучаха камбаните на родината… Реши в най-близките дни да замине при Фриц.

Следобед легна да спи и спа до вечерта. Като се събуди, се облече внимателно и минавайки край цветарския магазин, поръча да отнесат на Лана в театъра няколко орхидеи. Тя отново му стана чужда — така както ставаше обикновено, когато не се намираше в нейното общество. Най-напред искаше да й пише, че заминава в родния си град. Но после това му се стори страхливост. Реши да отиде в операта, да я срещне след спектакъла и да й каже всичко. Когато я видя, почувства в сърцето си остра болка. „Тя е толкова хубава…“ — помисли той. Нейният успех го опияняваше и Ернест отново почувства властта й.

По пътя за вкъщи не намери мъжество да й каже за решението си.

Тя целуваше очите му и продължи да го пита:

— Скъпи мой… Не скърби… Защо очите ти са печални?

Нейните ласки му бяха неприятни и в същото време ги жадуваше.

— Скъпи мой, за какво мислиш? Какво те наскърбява? — питаше го тя, приседнала върху облегалката на креслото.

— Днес получих писмо от Фриц.

— И това те опечалява?

— Да.

— Скъпи мой… — Тя го погледна уплашено. После върху устните й заигра своеобразната загадъчна усмивка. С леко движение тя отхвърли тясната ивица плат от раменете си и се притисна с разголена гръд към бузата му.

Той затвори очи.

— Кажи ми, скъпи мой — какво се е случило? В писмото имаше ли нещо печално?

— Не, само радостно…

— Защо тогава скърбиш?

Той се опита да не се поддава на настроението.

— Аз искам да замина при Фриц. Затъжих се за него. Искам да си отида у дома.

Тя прехапа устни.

— Затъжил си се за него? Нима твоят дом не е там, където съм аз?

— И все пак тъгувам.

— По Фриц.

— По всичко.

— Това значи и по глупавото личице на оная?

Той скочи.

— Какво каза?

— Че ти е тъжно за твоята добродетелна маймунка — повтори тя, като оправяше спокойно дрехата си.

— Ти не трябва да говориш така за Елсбет!

Тя не отговори нищо и продължи да се усмихва.

— Ти не трябва да говориш така.

Тя се усмихна насмешливо.

— Ако ти заминеш, и аз ще замина в отпуск. И тогава край на нашите отношения.

— Ти не трябва да говориш така…

Той стисна до болка китката на ръката й и я изгледа гневно.