Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

— Да, Фриц.

— Какво става с мен?

— Ти заболя, но сега ти е по-добре.

Той поклати глава. Като се обърна към стената, прочете надписа и попита:

— Кой ден сме днес?

— Шести март.

— Ти знаеш ли чий рожден ден е днес? Нейният.

— В такъв случай ние всички ще дойдем при теб след обяд.

— Да. И Ернест също ще дойде…

— Аз искам да му телеграфирам.

— Искам той да дойде. Трябва да му кажа много неща, твърде много… Но съм уморен. Искам да поспя поне един час. А после ти ще ме събудиш.

— Добре, Фриц.

В обичайното време дойде лекарят.

— Той се приближава към края.

Елсбет се олюля и се залови за ръба на масата.

— Нима няма някаква надежда?

— Не. Само ако се случи чудо. След обяд той трябва да дойде още веднъж в съзнание — добави той, като забеляза скръбта на Елсбет.

Елсбет напразно очакваше чудо. Фрид и Паула дойдоха. Очите на Паула бяха просълзени.

— Той спи — прошепна Елсбет. — Лекарят каза, че след обяд ще дойде още веднъж в съзнание. Идете купете цветя, днес е рожденият ден на Лу.

— Рози? — прошепна Паула. — Едва ли ще намерим сега.

— Трябва да намерим — каза Фрид, като стисна зъби.

След час дойде човек и донесе рози. Сложиха ги по вазите. Поставиха рози и около леглото по желание на Фрид, стоящ до печката.

Привечер Фриц се събуди и се огледа.

— Къде съм? — попита той.

Видя цветята.

— Рози… — каза той, — рози… още веднъж видях рози.

Те се струпаха около леглото му.

— Днес е рожденият ден на Лу — каза той със слаб глас. — Донесете белите свещи и ги запалете.

Елсбет постави свещите пред портрета, обвит с рози.

Свещите заблещукаха и хвърляха наоколо невярна трепетлива светлина. И изглеждаше, че очите на портрета засветиха от живот и устните трепнаха в усмивка…

— Приближете леглото, искам да я видя.

Изпълниха волята му и той не сваляше очи от портрета.

— Запалете свещи… повече свещи…

Мансардата на бляновете беше напоена със златиста мека светлина.

— Къде е Ернест?

— Ще дойде.

— Да. Ернест трябва да дойде. Елсбет, мисли за него… Донесете вино… от тъмното… червеното вино… шест чаши… по-скоро… — шепнеше той, като се надигна с мъка.

Елсбет постла покривката върху масата…

— Шест бокала… един, два, три, четири, пет, шест… Да, да, един за Ернест и друг за Лу… — Той помилва розите и като откъсна няколко листенца, хвърли ги в бокала на Лу. После с треперещи ръце разля вино.

— Деца… дойде времето… аз трябва да ви напусна… тежко ми е… послушайте ме… не търсете щастието в света… щастието е у вас… бъдете верни един на друг и продължавайте да вървите напред. Аз съм във всичко, което ви заобикаля… всичко… всичко… всички са ваши братя… дървесата… пустинята… морето… облаците при заник-слънце… във всичко има хармония и красота… вечна красота… слушайте неземната музика… на природата… Трябва всичко да се разбере… и всичко да се прости… За последен път скръствам ръце… и ви казвам… на вас, оставащите в този свят: бъдете верни един на друг!… Изпийте виното… това ще бъде вашата клетва за вярност… клетва за живота и смъртта…

Сълзи падаха във виното, но те го изпиха, пресушиха бокалите до дъно.

Фриц пое с труд дъха си и тихо продължи:

— Останете заедно — търсете подкрепа един в друг. Принасяйте се в дар! Не чакайте благодарност! Принасяйте в дар духовните ценности — те са толкова малко на този свят. Понякога от една добра дума може да има повече полза, отколкото от златото. Търсете пътя към човека… и вие ще намерите неоценими съкровища… Животът е прекрасен… И човек е добър… Мансардата на бляновете… оставям я на вас… Лу!… — И той задиша по-често. — Скоро свещите ще догорят… и ще настъпи краят…

Той се отпусна на възглавницата.

— Елсбет…

Тя се наведе към него.

— Песента… нейната песен…

И Елсбет запя едва чуто, гласът й беше препълнен от сълзи:

Стъмни се. Свещите озаряваха ласкаво челото на Фриц. И в неговите черни мечтателни очи прозираха пламъчетата на неземен покой.

— Лу… — прошепна той, — Лу…

И сякаш с лъчите на залязващото слънце песента озари мансардата. Думите звучаха:

От полумрака се носеха сдържаните ридания на Паула и Фрид.

— И ние сме други, а не както преди…

Фриц заспа.

Свещите пращяха. Зад прозореца леко се стелеше снегът.

И Фриц започна да бълнува отново…