Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

На следната вечер всички се събраха в мансардата на бляновете. Зад прозореца бе влажно, дъждовито. Капките барабаняха по стъклото на прозореца. Всички мълчаха.

— Колко странно е сега тук — каза Паула, — сякаш душата на стаята е отлетяла.

— Отлетя това, което ни свързваше. Нишката, която ни свързваше, е скъсана — отговори Фрид.

Ернест прочете последното писмо на Фриц. После печално каза:

— Смъртта си е смърт. Не ни е съдено да го видим повече.

— Не — каза Елсбет и гласът й прозвуча уверено. — Смъртта не е смърт! Животът е безкраен и неизчерпаем! Паметта за него и неговата душа ще живеят в нас. Помнете думите му: „Всички сте братя и сестри… и дърветата, и облаците, и морето, и горите…“. Помнете неговите думи и напътствия и от себе си изхождайте към останалите, към общочовешкото. Той стигна края на своя път. Той стигна до човешкото. И той е вечен, навсякъде. Когато гледам блещукането на звездите, аз мисля за него. Той е във всичко — и в мен, и във вас, и в цветята, и в бурята, и в мълчаливия покой. Ние не усещаме телесната му близост, но духовно той е тук. Тежко е, но той продължава да живее в нас. И ние ще запазим неговото наследство.

Ернест се вслуша учуден в нейните думи. Слаба утеха трепна в сърцето му. Нима Елсбет говореше това?

— Каква… си станала ти? — прошепна той.

Елсбет продължи:

— Урната с неговия прах пристигна. Ние ще я запазим в продължение на три дни в мансардата на бляновете, ще я украсим с рози, а после ще я погребем в градината, където цъфтят и рози, и мак. Той обичаше много тези цветя.

И тя обви внимателно урната с рози.

Ернест каза:

— Нима е възможно този малък съд да съдържа всичко, което остана от Фриц? — И сдържайки сълзите си, взе последните бутилки червено вино и шест бокала. — Шест — каза той, — един за него и един за Лу.

Ернест взе портрета на Фриц и го окачи на същото място, където по-рано беше портретът на Лу.

Тържествено звъннаха бокалите.

С треперещи ръце Ернест запали свещи пред портрета на Фриц. И като че ли в блещукането на свещите портретът оживя. И отново се изпълниха с живот черните приветливи очи и ласкаво се усмихнаха устните…

Здрачевината се сгъстяваше — и всичко беше както преди. Нямаше го само него. И те заплакаха.

Пролетта, до която Фриц искаше да доживее, дойде с цялата си красота. Приближаваше лятото.

Ернест не забелязваше нищо около себе си. Той стоеше в мансардата на бляновете и пишеше. Не забелязваше пролетта, усещаше само настъпването на нощта, която го откъсваше от перото и хартията. Той работеше над голямо произведение в памет на Фриц. Всичко бе изчезнало, отминало. Остана само любовта към Елсбет. Той не можеше да разбере как е могъл макар и един миг да мисли за Лана. Не беше виждал Елсбет толкова отдавна.

Най-сетне успя да завърши произведението си. В този ден, когато сложи перото настрана и изправи уморения си гръб, получи писмо от директора Борн, който му предлагаше на изгодни условия място на диригент в Мюнхен. Ернест остави писмото настрана. Сега беше цял погълнат от своето произведение и не можеше да мисли за нищо друго. Като излезе от къщи, усети, че лятото е настъпило.

Отиде в парка и се учуди колко свободно и леко бие сърцето му. Отдавна не беше усещал такава бодрост.

Неочаквано съгледа Елсбет. Побърза към нея и гласът му прозвуча почти така, както звучеше преди:

— Елате с мен, Елсбет — успях да завърша нещо хубаво.

Тя го погледна учудена. Отново в него се пробуждаше предишният Ернест, но вече по-зрял и сдържан.

— Да отидем в мансардата на бляновете.

По пътя той й разказа своето произведение.

— Това не е реквием, Елсбет — по-скоро е една сценична творба.

Те се качиха в ателието. Ернест донесе нотите и ги постави върху пюпитъра.

— От съда ми съобщиха за неговата последна воля. Завещанието на Фриц е много кратко: „Всичко, което ми принадлежи, завещавам на моя приятел Ернест Винтер“. Сега ние ще имаме на свое разположение мансардата на бляновете още половин година. Ето партията за гласовете… Цялото произведение е написано по текст от Фриц… Аз написах партията на оркестъра, солото и хора…

… Първата тема: Рози… цветята на неговата любов. В залата е тъмно, както в театъра по време на представление. Оркестърът тихо започва — увертюра… Септакорди във фа мажор, бавно спада в терци сребърният ручей на флейтите, над хора витае напоен със страдание глас: „Рози… цветя на неговата любов“.

Той седна до рояла и свирейки, продължи да обяснява.