Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

— Фриц… ти спиш вечен сън… Ти си мъртъв… мъртъв… О, каква ужасна дума!… Само в моята памет ти ще живееш… и твоят лик ще става все по-бледен и по-бледен, докато не настъпи денят, в който и аз ще отида след теб в царството на сенките. Верни приятелю, ти наруши клетвата за вярност — ти си отиде, като не ме взе със себе си…

И той премина в мансардата на бляновете, приближи се до портрета, висящ на стената.

— Умря човекът, който те боготвореше… Какво ще стане с теб? Ти ще му дадеш последното напътствие.

Той откачи портрета от стената и го отнесе в ателието.

— Ти не ще заминеш в последното пътуване сам. Ти ще отидеш с нея.

И той сложи портрета в ковчега. После взе писмата на Лу и ги положи във восъчните ръце на Фриц. Със сухи, възпалени очи той съзерцаваше своя приятел. Докато не дойдоха останалите. После пристигнаха и други познати. Дойдоха служителите.

Ернест стана.

— За него не ще бъде написана книга, името му не ще се спомене от вестниците… Вятърът ще вие над неговия гроб и за него скоро ще забравят. И все пак той ще бъде оплакан така, както не е съдено на кралете. Защото тази загуба е по-голяма и по-значителна от всички загуби: умря истински човек!

Той взе от работниците инструментите и не им позволи да се приближат до ковчега. Когато заковаха капака, се разнесоха неудържими ридания — не плачеше единствено Ернест, но от устните му се отрониха две големи капки кръв. Изнесоха ковчега.

Ернест почака в ателието, докато Елсбет се отдалечи. И тогава дочу плач, безутешен плач.

— Вуйчо Фриц… сега… аз отново оставам сама…

И той видя до поставката, върху която стоеше ковчегът, Трикс Берген.

Ковчегът бе изпратен в крематориума в Бремен. По време на изгарянето Ернест свиреше на органа. Никога служащите в крематориума не бяха слушали такава музика. В нея звучеше безпределна скръб. И понякога през мощните акорди на органа се изтръгваше темата на песента:

И нежно, нежно акордите затихваха, превръщайки се в мелодията на песента на Фриц:

Като се завърна вкъщи, Ернест падна, покосен от треска. Шест седмици той беше между живота и смъртта. Елсбет се погрижи да бъде пренесен в нейната болница и там се грижеше за него. Най-сетне той можа да стане от леглото, но болестта го сломи. Бледен и мълчалив, той стоеше на верандата, заляна от слънцето, и препрочиташе стиховете и писмата на Фриц. Той благоговееше пред Елсбет, както бедняк пред светица. Не можеше да разбере как е могло да се случи така, че нейният чист живот някога е бил в съприкосновение с неговите греховни дни. И когато тя го напускаше, той гледаше след нея и усещаше болка.

В това време намери едно стихотворение от Фриц, написано с молив на късче хартия:

Думите се сложиха в мелодия… той написа мрачна, меланхолична песен и даде листа на Елсбет.

След две седмици Ернест оздравя и влачейки тежко крака, се упъти към мансардата на бляновете. Там намери писмо, което очевидно бяха забравили да му отнесат в болницата — това бе писмо от Ойген от Лайпциг.

Ойген пишеше за много различни новини и в края на писмото си съобщаваше: „Лана Райнер стана годеница на княз Расников“.

Ернест се усмихна уморено. Така, значи и това отмина. Учуди се колко много неща в живота, които до неотдавна изглеждаха тъй значителни, могат да отминат безследно.

— Моето сърце опустя — каза той, — Фриц, ти го взе със себе си.

Върху земята отново припаднаха здрачевини. Ернест се забрави в креслото и се вслушваше в невидими гласове. Стените оживяха и му шепнеха за миналото.

— Тебе не трябва да те забравяме… — прошепна Ернест, — всичко принадлежеше на теб… на теб принадлежаха нашите души… Фриц, помогни ми… нима беше нужна тази жертва, за да ме застави да се пробудя от сън?

Той остана в мансардата на бляновете, докато зад прозореца не надвисна нощта — преглеждаше старите книги и писмата.

— Фриц, единствен, кой ще сподели моите радости и скърби?… — извика той. — Елсбет… Миньон… Любима… И ти си загубена за мен… всичко е изгубено… и мъртво…