Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

Ернест бъбреше несвързани думи. Върху пода лежеше телеграмата.

Ойген прочете: „Вуйчо Фриц почина. Елсбет“.

Ернест се съвзе и изпадна в истерия. Пренесоха го в съседната стая и се опитаха да го успокоят. Едва след час той се вдигна на крака. Беше бледен като платно и очите му се изцъклиха, добиха неподвижен стъклен блясък. Ойген го попита не желае ли да го придружи. Ернест го изгледа с мътен поглед и без да отговори, се упъти към изхода.

На улицата той повика един файтон, но неизминал няколко метра, пъхна пари в ръката на файтонджията и тръгна по-нататък пешком.

Опакова машинално вещите си. Под ръката му попадна портретът на Лана — той го скъса на парчета. После поклати глава. Не трябваше да се страхува. И като взе окончателно решение, се отправи към Лана.

Тя дочу приближаването му и извика:

— Моето момче!

Ернест почувства как го шибна вълна на отвращение. Ридания задушаваха гърлото му. Тук, тук той се предаваше недостойно на любов в същото време, когато неговият приятел умираше в самота.

— Скъпи мой… болен ли си? — Уплашена от вида му, тя побърза да го посрещне.

— Това е край… — отговори хладно Ернест и й подаде телеграмата.

— Бедното ми момче — прошепна тя, — остани днес при мен… за да не бъдеш самотен.

— Тази вечер заминавам и повече никога няма да се върна.

— Скъпи… Ти искаш да ме напуснеш?

— Това е решено.

Тя погледна лицето му, студено и замръзнало като мрамор, и разбра — сладостната мъгла се бе разсеяла. И той й стана още по-скъп.

— Скъпи мой, ти не трябва да ме напускаш! Ти ще останеш с мен! Та ти с нищо не можеш да помогнеш там! Ние ще заминем на пътешествие с теб във Франция или Италия… и там ще забравиш скръбта си. Ти ще бъдеш щастлив с мен.

Той я отблъсна.

— Не!

— Кога ще се върнеш!

— Никога!

Като отскочи до писмената маса, тя извади револвер:

— Ти ще останеш с мен!

Без да трепне, той скръсти ръце и я изгледа презрително.

След това се обърна и тръгна към вратата.

Лана захвърли револвера настрана, спусна се към Ернест и го прегърна:

— Скъпи мой… момчето ми… върни се… не ме убивай…

Той я отблъсна и излезе.

Зад гърба му се разнесоха ридания…

Ернест се упъти към гарата. На един кръстопът той се спря и уморено прислони глава към стената на едно здание.

И продължи пътя си.

— Фриц… Скъпи мой… — прошепна той.

И продължи пътя си.

Над главата му нямаше вече звездно блещукане. Заваля сняг… стелеше се бавно на земята.

На следната сутрин Лайпциг се пробуди под снежна покривка.

Розите в мансардата на бляновете увехнаха. Снегът покриваше с тежка пелена таванското прозорче.

Вратата се отвори безшумно и Ернест влезе в стаята на своя приятел.

Смъртта беше сложила своя печат върху лицето на покойника. Неземна мирна радост бе легнала върху благородните му черти.

Ернест се огледа… Всичко беше както преди и все пак… всичко бе някак друго.

— Фриц… — прошепна той.

Мълчанието на смъртта му навяваше страх. Очите му се разтвориха широко.

— Фриц! — извика той и рухна на пода. Ръцете му се протегнаха към покойника, напразно се стараеше да сгрее тялото му със своята топлина. Хладното тяло разбуждаше у него усещане за страх и той с трепет помисли за това, че най-скъпоценното за него в света сега му внушава боязън.

И като закри лице с ръцете си, той простена:

— Фриц, приятелю мой… не ме напускай…

Една малка ръка се докосна до рамото му. Той се огледа. Редом с него стоеше Елсбет.

— Ернест — каза тя, подавайки ръката си.

Той не я позна, стори му се по-възрастна.

— Разкажи ми за него — помоли я и скри лице в ръцете й.

С треперещ глас Елсбет разказа за последните минути на Фриц. Разказа му всичко — с изключение на това, което Фриц беше казал за Ернест. И после двамата седнаха редом и безмълвно гледаха покойника.

Елсбет безшумно се изправи и погледна Ернест.

Той трябваше да остане.

— Аз ще дежуря при тялото на моя приятел.

Следобед донесоха ковчега. Ернест не допусна никого до Фриц. Той сам го сложи в цинковия ковчег, в който тялото на приятеля му трябваше да бъде отнесено в крематориума. Поставиха ковчега в ателието.

Госпожа Хайндорф изпрати лавров венец. Ателието бе украсено с венци и цветя. Ернест се разпореди да купят всички рози в града и обсипа с тях приятеля си.

Настъпи последната вечер преди отнасянето тялото в крематориума. Около ковчега горяха десет тежки восъчни свещи. Ернест стоеше до нозете на любимия приятел и не сваляше очи от неговото неподвижно лице. Настъпи нощта — на небето заблестяха звезди.