Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

Но не това желаеше Фриц — той знаеше, че външните форми на внимание няма да спасят Трикс. И затова реши да замине за Рощок и лично да се заеме. Тръгна в една мъглива ноемврийска утрин, като предварително се опита да вдъхне на нещастната жена малко смелост.

Елсбет и Трикс се сприятелиха. Елсбет беше прекалено заета. Тя работеше усилено в детската болница и двете станаха полека опора за старшата сестра. Мълчаливата доброта на Елсбет бе в очите на малките като ореол на святост и децата я награждаваха с трогателно обожание.

В последните месеци Елсбет стана по-женствена. Детинското у нея изчезна — тя стана жена. Веднъж Фриц заяви: „Тя отива по своя път така уверено, че би могла да върви със затворени очи“. Фрид и Паула, както и по-преди, се спречкваха и се дразнеха. У Фрид започна да се забелязва леко влечение към Елсбет. Но той не знаеше как да намери пътя към нейното сърце. Те много си приличаха — изглеждаха като брат и сестра. Паула ставаше все по-разсеяна — неведнъж я заварваха в мансардата пред портрета на Ернест.

Първата моминска болка…

Изминаха няколко дни и Фриц се завърна от път. Със затаено дихание Трикс се приближи към него.

— Вуйчо Фриц — каза тя, като не се решаваше да го погледне.

— Всичко е наред, Трикс — отговори той.

— О… — И тя заплака.

— Не плачи, Трикс.

— Аз не плача… Това са радостни сълзи… Най-сетне… отново ще почувствам почва под краката си.

После тя се успокои малко:

— Как са вкъщи? Как е мама?

— Тя е застаряла, дете мое. Поздравява те и те очаква.

Трикс, не вярвайки, извика:

— Нима това е истина?

— Да.

— О, мамо… колко добра си ти… а аз…

Фриц почувства, че очите му се навлажняват от сълзи.

— Вуйчо Фриц, на това е способна само майката…

— Да… Само майката. Майката е всеопрощение и жертва.

— А как се държа татко?

— В началото той беше студен и не искаше да чуе нищо. Опитваше се да носи в мое присъствие маска. Възможно е да е искал да се скрие от самия себе си. Той каза, че не иска да знае за теб и че решението му е непоколебимо. Оставаше непреклонен или по-право изглеждаше такъв. И тогава аз заговорих за неговата вина. Той е виновен за това, че не се е опитал да те разбере и е съдил за теб от своя гледна точка, а с това е съдействал за твоето падение. Малко е да обичаме своите деца, трябва да умеем да проявим тази любов. Децата са много нежни растения — те се нуждаят от светлина и ако им откажат слънчева ласка, те увяхват, скланят главите си към земята. Говорих му за много неща и той се разколеба. След това се реши. Но все още се съмняваше… Той предполагаше, че твоята лоша репутация ще навреди на сестрите ти. Аз го успокоих, като му казах, че никой не знае нищо за теб и че ти си останала чиста и непорочна. Най-сетне той се предаде. „Кажете й — каза той, — че тези две години изобщо не са съществували.“ И твоите сестри бяха много радостни, че ти най-сетне, след двегодишно пребиваване в пансиона, отново ще се завърнеш в семейството. Ти си живяла в пансион… Така се говори в целия Рощок… И то е достатъчно.

— Вуйчо Фриц… Скъпи мой…

— Всичко е наред, Трикс. Ти скоро ще бъдеш при своите родители.

— Вуйчо Фриц, значи на мен е съдено да те напусна?

— Да.

— Как ще живея без теб?

— Ти имаш майка…

— Майка… — И лицето й се смекчи. — И все пак, вуйчо Фриц…

Тя се опита да му целуне ръката. Той я отдръпна бързо. Върху дланта му се търкулна прозрачна сълза.

— Ти ще заминеш в понеделник, Трикс. А в неделя ще се простим с теб.

— Да…

Тя продължи да го гледа мълчаливо.

После си отиде… Фриц запали лампата. Ноемврийската мъгла обвиваше прозореца. Небето беше беззвездно, но лампата разливаше златиста светлина.

Късно дойде Елсбет.

— Радвам се, че се върна, вуйчо Фриц.

— И аз се радвам, че съм пак вкъщи.

— Какво успя да направиш?

— В понеделник Трикс ще си отиде у дома.

Тя кимна с глава.

— Знаех. Само ти можеше да направиш това. Аз свикнах много с нея.

— Как са твоите питомци?

— Растат. Днес бях до леглото на един от моите тежко болни. Бедничкото не може да се движи и на обяд го нахраних аз. Внезапно то залови ръката ми, стисна я силно и каза: „Лельо Лиза, ти трябва да станеш моя майка…“. И аз трябваше да му обещая. Не му е съдено да живее дълго. Майка му няма време да се грижи за него. Тя има още шест и трябва да мисли откъде ще им достави храна. И то пренесе върху мен цялата си обич. Готова съм да посъветвам всекиго, който търси забрава или иска да се откаже от своето минало, да се грижи за болните.