Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

Ернест беше очарован. После, когато завесата падна и публиката започна неистово да изразява своя възторг, прониза го съзнанието за богатство — то беше като тъмно огнено вино.

Усмихвайки се презрително, той гледаше венците и кошниците с цветя, които изпълваха сцената. Правете каквото искате, и все пак тя е с мен.

Ернест отиваше в операта всяка вечер. Лана го въведе в добро общество: посещаваха ред известни къщи, започнаха да го канят. И времето минаваше — той го отдаваше не на Лана и не на своята работа, а на обществото.

В една есенна вечер той отиде за Лана в театъра. Тази вечер представяха „Бохеми“ и той беше още под впечатлението на спектакъла. Помогна на Лана да седне в автомобила и я последва. Тясно притиснати един до друг, без да проронят нито дума, тръгнаха. Лана беше тази вечер много нежна и замислена. Когато автомобилът спря до нейния дом, тя прошепна на Ернест:

— Да отидем вкъщи!

Ернест я последва.

— Тази вечер освободих камериерката — прошепна тя, отваряйки вратата. — Майка й е болна.

Мракът, който царуваше по стълбата, разпали кръвта на Ернест и той почувства как сърцето му заби по-силно. Като се отдаде във властта на завладелия го порив, целуна сведената към ключалката Лана по ухото.

Тя се изправи и прошепна: „Ти…“. И в гласа й прозвуча лека заплаха.

Тя запали светлината в будоара и отиде в спалнята да се преоблече. Остави вратата полуотворена и разменяше с Ернест откъслечни думи. През отвора струеше рубиненочервена светлина, която замайваше Ернест. В него кипеше желанието, но той до болка сви юмруци, стисна зъби и се опитваше да се усмихне.

— Ето така, ето ме и мен — каза тя, връщайки се при него.

Вратата на спалнята беше полуотворена и Ернест видя червената светлина, струяща оттам, както и белотата на леглото.

Лана беше облякла широк пурпурен халат, над който лицето й се отделяше с изумителната си красота.

Беше събрала черните си коси в староелински възел и ги бе закрепила със златен кръг. Загърната в халата, тя се упъти бавно към Ернест. Върху устните й продължаваше да играе загадъчна усмивка.

Ернест забрави за времето и пространството — за него всичко стана примамлив сън, който бе погълнал околната действителност. Той виждаше пред себе си само червената светлина, белите възглавници, прекрасната жена и нейните усмихващи се устни.

— Скъпи мой… — прошепна тя.

— Лана… Единствена… Любима…

Така звучи в лятна нощ докосната струна на арфа.

— Любима…

— Скъпи мой… Аз те обичам… — достигна до него едва чуто.

— Любима… Ти… — И той скри лице в пурпурните гънки на дрехата й.

Тя запя едва чуто:

Продължи да пее, тържествено зазвучаха думите на Хабанер:

Ернест скочи, привлече я към себе си и я целуна. Той целуваше нейните очи, чистото чело, пламенните устни, проблясващото от белота тяло… Зашемети го чувствена вълна, блестенето на раменете й го опияняваше — тя простря оголените си ръце и като обви шията му, прошепна:

— Любими…

После тя зашепна несвързани, изпълнени от любов думи, косите й се разплетоха и като поток се спуснаха по ръцете й. Той се притисна към тях и ги покри с бурни целувки. Устните й се разтвориха, в очите й засвети неутолена жажда, от гърдите й се изтръгна въздишка и тя се отпусна върху кожата от бяла мечка, постлана до дивана.

Ернест усещаше нетърпима горещина; всичките му помисли се сляха в едно: той бе щастлив и приказно богат, той беше властелин, бог…

Пурпурната тъкан на халата откри моминската закръглена гръд, прикрита от прозрачната розова паяжина на бельото.

Очите на Ернест заплуваха в розова мъгла — сякаш през дим той виждаше пред себе си загадъчната усмивка на червените устни… усмивка, изтъкана от греховност, печал и страстно томление…

И дочу нейния глас, неверен и далечен, като глас от морето. Тя шепнеше:

— Любими…

Той се спусна към нея, коленичи до нейните нозе и след това, като я вдигна на ръце, я понесе в спалнята, към червената светлина и ослепителната белота на леглото.

Фриц отново стоеше пред огледалото. В последно време кашлицата му се беше усилила и нощем потенето го измъчваше. И все пак, без да гледа на приближаването на зимата, той реши да замине за Рощок, при родителите на Трикс.

Той им писа и получи отговор от тях. Старият Берген пишеше в сдържан, но приветлив тон, че ще бъде след няколко седмици в Оснабрюк и ще направи всичко необходимо.