Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

— И вие предполагате, че най-висшето благо това е щастието да се уединиш в някое тихо ъгълче?

— Ако ви харесва да се изразите така, наистина вярно е. Съществуват натури, за които е необходимо всичко — и бури, и покой. За жената пътят към познанието, към висшето благо лежи през пълното отрицание в името на любимия човек и детето.

— И това е свойствено на всяка жена?

— Почти на всяка. Истинската жена е длъжна да чувства отвращение и жалост при вида на това, което се именува продажна любов. За пъстри дрънкулки и минутното опиянение от шампанското те продават своето тяло… И не само това… Но и най-ценното, което имат! Своето щастие! Моля ви да ме разберете. Аз съм човек и разглеждам всичко от човешка гледна точка! Щастието на жената — то е в любовта! Много добре разбирам и обяснявам поведението на девойката, отдала се в името на любовта! Това ние срещаме в нашето ежедневие и не можем да го осъдим! Готов съм дори да разбера, ако девойката се е отдала заради възможността да има чифт копринени чорапи, заради пари! Готов съм и това да разбера. Защото там, където любовта е станала предмет на покупко-продажба, аз не виждам съжаление. Ще настъпи ден и вие ще се пробудите, замайването, което ви заобикаля, ще се разпръсне. Но ще бъде късно, защото няма нищо по-ужасно в света от думите: Аз изживях живота си напразно!

Фриц се увлече — той продължи да говори безспирно. Лицето на Трикс Берген побледня.

— А ако от лекомислие сте встъпили на пътя на продаж… — И тя замълча на полудумата.

— Тогава… жената е разбила своя живот. И едничката надежда би намерила в това — никога да не се пробуди.

Трикс дишаше тежко.

— А ако тя все пак се пробуди?

Фриц отговори, без да я гледа:

— Това би било ужасно… разкаяние…

Трикс скочи и страстно извика:

— По-добре смърт!… Смърт! Във водата!…

— Чакайте — извика Фриц и стисна ръката й. — Чакайте!

— Нали всичко е напразно! Пуснете ме… — прошепна тя и като падна на стола, се затресе в безсилни ридания.

— Не — каза Фриц и очите му заблестяха, — нищо не е загубено. Всичко е поправимо.

Тя се отпусна в креслото, но риданията разтърсваха нежното й тяло. Здрачевината се сгъстяваше.

— Виждате ли? — настойчиво и тихо каза Фриц. — Това е най-забележителното в нас — нам не е съдено да преживеем вторично каквото и да било, но ние можем да обновим нашите преживявания. Може да окосим тревата, но докато не я изтръгнем от корен, новите бурени са неизбежни. И докато това, което се крие в женското сърце, не е умряло и не е замлъкнало, възможно е много. Ние забравяме лошото — и всичко отново се нарежда. Погледнете това изречение на стената: все към по-хубаво.

— Но не за мен — прошепна тя.

— Не. И за вас, погледнете ме в очите.

Трикс вдигна глава и върху Фриц се спряха чифт влажни лъчисти звезди.

— Вие тъгувате по своето минало?

И отново очите се замъглиха от сълзи. Тя кимна безмълвно с глава.

— В такъв случай то още не е загубено. Това е най-чудното у жената — тя може да погрознее в порока и все пак да се върне в истинския път чиста и невинна. Може да сгреши и да остане безгрешна. Тя е като феникс, изгарящ в огъня и възкръсващ от пепелта пречистен.

С разбит глас тя попита:

— Всичко още ли е поправимо?

— Вие искате ли това? — запита той.

— Да — извика тя горещо и стисна ръце.

— В такъв случай всичко е поправимо! Вие можете да добиете вътрешен покой и всичко се свежда да измените външните условия на вашия живот. Позволете ми да поискам да бъдете откровена с мен, за да мога след това да ви дам съвет.

Тя кимна с глава и като прекъсваше разказа си с ридания, му разкри историята си.

Била от добро семейство. Нейната гореща кръв и жажда към непознатото въстанали против строгостта в родителския дом. Случайно на курорта се запознала с богат прахосник — той й разказал за света и за прелестите на разкоша. Тя заминала с него и писала на своите родители да не я търсят. Започнала така. Първият, който, както тя предполагала, нямало да се ожени за нея, скоро й се наситил. Била отчаяна, но скоро се утешила — наоколо й имало други мъже. Така изминали две години.

— Неведнъж аз си спомнях моите момински сънища и тогава ми беше много мъчно. Търсех забрава във виното, веселието, в танца. Всичко би продължило така, ако не беше срещата с вас и Ернест. Не вярвах във възможността на възвръщането. Вие скъсахте измамната обвивка на това, което ме ослепяваше. И аз трябваше да дойда при вас.

— А вашите родители?