Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

— Аз намирам, че приравняването в правата би било ужасно — заяви директорът на операта. — Аз чувствам отвращение към агитаторките в рокли. Къщовницата ми е по-мила.

— Как не, вие искате отново да ни затворите в кухнята и детската стая! — отвърна сърдито пълната дама. — О, тези тирани!

— Какво ще кажете вие, господин Винтер? — попита Лана, която следеше спора усмихната.

— За това много се говори, но невинаги думите съвпадат с мислите. Жената трябва да си остане женствена.

— А вашето мнение, госпожице Шрант?

— Аз наистина не зная… но струва ми се, че мъжете, без да се гледа на всичките техни недостатъци, са много мили.

— Браво! — извика лейтенантът.

— А сега достатъчно сме спорили, да преминем на по-мирни теми — каза Лана.

— Да живеят жените! — извика лейтенантът.

Гостите продължиха да беседват оживено, а после се обърнаха към Лана с молба да попее.

Ернест се упъти към рояла.

Нещо прониза тялото му. Той удари по клавишите и звуковете на чаровния глас изпълниха салона. Лана Райнер пееше „Хабанерата“.

Като се завръщаше вкъщи, Ернест почувства, че отново е намерил покой.

Написа дълго писмо до Фриц и Елсбет. Успокои се. Те са приятели… И все пак в съня си той отново видя загадъчната усмивка, изтъкана от греховност… печал и любовно томление…

Здрачевината отново проникна в ателието. Фриц остави четката и палитрата настрана и внимателно изгледа своята работа. След това отиде в мансардата на бляновете, натъпка лулата си и взе писмото на Ернест. Ернест му разказваше за срещата си с Лана Райнер. Той се замисли. Ще се окаже ли Ернест достатъчно силен? Знаеше, че ще настъпи ден, в който Ернест ще се завърне отново при Елсбет — Ернест имаше гореща кръв и буен темперамент.

Трябваше да им помогне. Фриц се огледа загрижен в огледалото. Беше отслабнал и побледнял. Напоследък пристъпите на задух бяха зачестили, също потенето нощем и сухата кашлица. Неведнъж Фриц бе мислил за смъртта и знаеше, че не изпитва страх пред нея. Но сега… не искаше да умира.

Не… искаше да преживее поне още една пролет и не заради себе си, макар възраждането на природата да носеше обновление и в неговата душа, а заради децата, както казваше той.

Можеше да им бъде още потребен. При мисълта за това, че е още потребен на някого в света, изпитваше радостно чувство.

На вратата се почука.

Той реши, че е Елсбет и извика:

— Влез!

Влезе млада дама в черна копринена дреха с голямо деколте. Фриц си спомни… Тази жена бе срещнал в деня, когато пристигна Ернест… в кафенето.

— Добър вечер, госпожице Берген.

— Добър вечер — смущавайки се донякъде, отвърна тя. — Вашият приятел ми даде адреса…

— Аз знам и се радвам, че сте дошли при мен. Тази вечер ми беше свободна и аз не знаех с какво да я запълня. И сега имам тази неочаквана възможност. Моля ви, седнете — ето, в креслото.

— Колко е хубаво у вас!

— Ернест кръсти моята стая мансардата на бляновете.

— Това е вярно. И винаги ли живеете тук?

В отговор на този наивен въпрос Фриц се усмихна.

— Да…

— И никога в хотел или някъде на друго място?

— Не.

— И изцяло сте предоставен на себе си, свободен сте?

— Да.

— О, колко трябва да ви е добре!

— Това щастие е достъпно за всеки човек.

Тя поклати кокетливо глава.

— Да… за мъжете. Но не за нас… жените… — И като взе от кошничката, която Фриц й поднесе, един плод, тя впи острите си бели зъби в него.

— И вие бихте могли…

— Не, не… във всеки случай… — каза тя, като люлееше миниатюрното си краче и го погледна крадешком.

— Защо?

— За това на нас ни е нужен спътник… — И тя се разсмя звънливо.

— Свободата и независимостта не се заключават в материалната независимост. Най-важното е вътрешната свобода.

— Вие не ме разбрахте. Аз исках да кажа, че ние не можем да бъдем щастливи и да се наслаждаваме на живота в самота.

— А нима това е едно и също?

— Да.

— Какво разбирате вие под наслаждение от живота?

— Как да ви кажа… да имаме възможност да не си отказваме в нищо… да участваме във всичко…

— Така ли? В такъв случай аз съм много нещастен.

— Вие? — извика тя.

— Да. И все пак не го усещам.

— Не трябва да живеем в уединение и да се разкисваме.

— Тези думи са лишени от всякакъв смисъл. Може би онези, които по вашему живеят пълноценен живот, всъщност се разкисват. Смисълът на живота не е там.

— А в какво?

— Животът сам по себе си няма ценност. Или по-право, ние не сме в състояние да го оценяваме, защото сами сме съставна част от него. Не нам се пада да го преценяваме, да определяме стойността му. Ние сме длъжни да се стремим да живеем така, както изисква нашата същност. Животът — това е вътрешният процес, а не неговите външни проявления. За мен имат цена само ценностите на вътрешния порядък, който добивам по начина, по който живея. А тези ценности, които придобивате вие, намирайки се във водовъртежа на външния блестящ живот, за мен нямат значение.