Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

Ернест имаше чудесно настроение. Той си сложи яркосиня връзка и заяви:

— Отивам да се разхождам в парка. Каня се да легна на тревата и да помечтая, макар че има опасност някой полицай да ме завари в това занимание и ще ме глоби. Ще дойдеш ли с мен?

— Господи, що за мисъл ти е заседнала в главата! По-добре да отидем в кафенето. Там има толкова славни момичета.

— Те са отвратителни. Помисли по-добре какво ще е да се намериш върху тревата и да се любуваш на облаците.

— Това е скучно. Да вървим.

— Не.

— В такъв случаи ще се видим довечера в операта.

Ернест се упъти бавно към парка. Като избра по-безлюдно ъгълче, той се разположи върху тревата и се замечта.

Мислеше за онези, които останаха в далечния Оснабрюк… Фриц… Има ли нови приятели? Елсбет… Миньон… Фрид и Паула… Колко бяха далече всички от него!

И той затвори очи.

Над него върху дървото чирикаше птичка. Скочи… Та наистина ли се е изхитрил да заспи… Колко хубаво е тук? Видя пред себе си — беше ли това сън или наяве? — Лана Райнер. Тя идваше към него сама.

Той стана и излезе на пътечката. Тя го забеляза. Ернест беше смутен и не знаеше какво да направи. И в същото време чувстваше, че нещо невидимо го влече напред. Отдаде се цял на този порив и тръгна напред. Долови нейния приветлив поглед. Кръвта нахлу към сърцето му и той ускори крачките си — след няколко мига се намери до нея. Безмълвно се докосна до ръката й и се наведе да я целуне. После, зачервен, се изправи и усети погледа й върху себе си.

Пеещ глас го попита:

— Вие мечтаехте?

— Да. Мечтаех за младостта и за отминаващото лято.

— Наистина? Вие мечтаехте за раздялата с лятото?

— Да. В раздялата също има прелест.

— Но в това се таи болка.

— Болката е прекрасна.

Тя го изгледа продължително.

— Вие обичате болката?

— Не, аз обичам щастието! Обичам ослепителното, сияещото щастие!

— Това, което говорите, никак не прилича на безсмисленото бърборене на съвременните младежи. Струва ми се, че по-рано съм се срещала с вас.

— Имах удоволствието да танцувам с вас.

— Не, срещала съм ви по-рано.

Ернест се усмихна:

— Може би в Оснабрюк?

Тя отговори:

— В Оснабрюк?

— Аз ви видях, когато се поздравихте с моя приятел.

Тя го погледна въпросително.

— Фриц Шрам — отговори той.

— Сега си спомням — каза тя. — Вашият портрет е окачен в неговото ателие. Та вие сте значи човекът, за когото той ми е разказвал често. Вашият приятел е чудесен човек. Сигурно го обичате много?

— Готов съм да умра заради него!

Тя погледна неговото загоряло лице и забеляза, че като произнесе тези думи, той стана съвсем сериозен.

Повярва му.

— А той? — запита тя.

— Той също е готов на всичко заради мен.

Ернест млъкна. После заговори:

— Неведнъж ви слушах в операта. Беше чудесно.

Тя се усмихна:

— Вие не трябва да ми говорите комплименти. Оставете това на плешивите господа във фракове. Фриц Шрам също никога не ми казваше комплименти. На драго сърце отивах при него. Вие също се занимавате с музика? Какво специализирате?

— Аз съм пианист и освен това се занимавам с композиция и работя в диригентския отдел.

— Значи в бъдеще ви предстои да бъдете диригент?

— Това е още неизвестно. Може да се случи да стана каменар или овчар. Какъв ще бъда ми е безразлично. Най-важното е да чувствам поне частично удовлетворение от онова, което правя.

— Частично?

— Да. Да бъде човек изцяло удовлетворен е невъзможно.

— Никога?

— Никога. Винаги нещо ще ви зове напред и по-далече.

— Но нали има върхове, след достигането на които повече не изпитваме влечение в далечината.

— Аз не съм достигнал тези върхове. И не зная за тяхното съществование.

— Вие сте още млад…

— Изпитал съм за годините си доста.

— И нищо ли не ви удовлетвори? Може би вашият разум е оставал неудовлетворен? Но нима всичко трябва да бъде проверено от разума?

— Може би от чувството?

— Да, от чувството — отговори тя и се усмихна.

— И най-висшето чувство…

— Това е…

— Любовта?

— Да.

— Любов — повтори насмешливо Ернест. — Аз имам един приятел, който казва, че любовта е съчетание на играта на въображението с удовлетвореното или засегнато самолюбие.

— Понякога в нея има покрай всичко това и много сметки — допълни, усмихвайки се, Лана. — И все пак… Вземете дори днешния ден. Здравият, жизнерадостен човек ще каже: Какъв чудесен ден! А друг, болен и измъчен, ще каже: Какъв мъчителен ден! — а денят е един и същ. Всичко зависи от това как го възприемаме. И така е с всичко. Какво би казал вашият приятел, ако станеше дума за чувствата?