Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

Ернест не се съгласяваше. Но Ойген настоя.

През нощта Ернест не можа да заспи. Нещо му шепнеше: Иди там! И в същото време гордостта му му казваше да не прави това. Реши да остане в града и с тази мисъл заспа.

На следното утро побърза да се облече най-грижливо. „Какво от това?“ — каза си, като безгрижно свиркаше някаква мелодия.

Дойде Ойген и двамата се упътиха навън от града.

Докато вървяха, Ернест почти не си спомняше за Лана Райнер — уморени, те се довлякоха най-сетне до малката гостилница на селцето.

Седнаха на прелестната тераса и се залюбуваха на разстилащия се пред тях изглед. Над синевата на планинските хребети се издигаше лесът и слънцето позлатяваше върховете, сякаш предвещаваше настъпващата есен. Небето имаше прозрачна бледност, свойствена на есенното небе, въздухът беше чист и ясен.

Стопанинът на гостилницата, за да привлече повече посетители, беше ангажирал двама музиканти — цигулар и пианист, които с доста мъка свиреха сантиментални песни. Ернест в отчаяние запуши уши.

В съседната зала някой шумно събираше столовете — очевидно се готвеха да танцуват. Гражданите, измъкнали се сред лоното на природата, бяха в прекрасно настроение. Ернест се учуди, че всички тук бяха общителни и приветливи — местните нрави съвършено не приличаха на това, което бе привикнал да вижда в Северна Германия.

Докато в Северна Германия в кафене с достатъчно много посетители всеки сядаше отделно, тук неведнъж се случваше на неговата маса да идват непознати хора и без да се интересуват, че в кафенето има и други свободни места, приветливо се обръщаха:

— Вие стоите тук самотен, няма ли да ви бъде приятно да се присъедините към нас? — Или се случваше да сядат и без особени усилия да завържат общ разговор.

Скоро терасата се изпълни с посетители и започнаха да се чуват възгласи и приветствия, прелитащи от маса към маса.

„Ето я!“ — прошепна неочаквано Ойген.

Лана Райнер седна в ъгъла на терасата. Ернест я погледна и против желанието си почервеня.

Тя не можеше да го види, защото седеше в профил към него. Музикантите свиреха финала на валса. Към тях се упъти възрастен господин и поговори нещо. Когато той се върна на своята маса, музикантите се поровиха в нотите и засвириха увертюрата към „Кармен“, но след няколко такта се объркаха и млъкнаха.

Ернест скочи — неговият слух не можеше да понесе толкова тежко изпитание. Като се приближи до рояла, той отстрани пианиста и засвири сам. Роялът беше хубав и очевидно бе неотдавна акордиран. Посетителите на кафенето замълчаха и се вслушаха в музиката. Певицата вдигна глава и се обърна към рояла.

След увертюрата Ернест започна да импровизира и премина на „Хабанерата“. Акордите растяха и най-сетне тържествено и мощно се изтръгна темата: „Любовта е от циганка родена…“.

Ернест чувстваше върху себе си нечий поглед и сякаш привлечен от него, вдигна глава и видя очите на Лана Райнер. И отново върху нейните устни играеше едва забележимата загадъчна усмивка.

Ернест прекъсна свиренето по средата на такта и като отметна глава назад, побърза към своето място, без да погледне певицата. Той изпита досада — и от себе си, и от нея — заради тази усмивка.

— Не искам — каза той раздразнено, обръщайки се към себе си. Като долови неговото раздразнение, Лана Райнер се усмихна.

Възстарият господин се приближи до Ернест, благодарно му стисна ръката и каза името си. Бил директор на операта в Мюнхен и минавал оттук. Обясни, че неочаквано изпитал желание пак да чуе „Кармен“.

Междувременно някакъв истински саксонец закачи музикантите да свирят валс и се впусна да танцува със своята огромна половинка. Валсът предизвика шумно одобрение и скоро в залата се завъртяха радостно оживени двойки.

Ернест и Ойген влязоха да погледат танцуващите. Директорът на операта се упъти към Лана Райнер. Ритъмът на валса произведе своето магично действие.

— Ернест, и ние би трябвало да потанцуваме.

— И аз мисля за това. Предполагам, че ще спрем нашия избор на блондинката и нейната другарка с бялата дреха…

В този миг Ернест почувства как някой докосва лакътя му. Той се обърна и видя до себе си директора на операта.

— Простете, че пак ви безпокоя. Госпожа Райнер с удоволствие би потанцувала бостон. Осмелявам се да ви помоля да седнете на рояла. С това бихте ми оказали най-голяма услуга.

Първата мисъл на Ернест бе да отклони рязко молбата. Но все пак се съгласи и се упъти към рояла. Ойген прошепна след него: