Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

Следобед се събраха гостите. Мансардата на бляновете беше окичена празнично. Паула изтича към Фриц:

— Вуйчо Фриц, пожелавам ти да живееш хиляда години. Ние ще те обичаме винаги. А сега приеми моята целувка.

Разнесоха се звънливи възклицания:

— Вуйчо Фриц, какви чудесни сладкиши! Колко хубаво мирише тук кафето! Колко е хубаво да се празнува рожден ден!

Те седнаха до масата и започнаха да ядат.

— Знаеш ли ти какво е направила Паула? — попита Фрид. — Определила е в четири часа среща на двама студенти с червени шапки. Единият ще я чака на насипа, а другият при вратата; сега я очакват и двамата.

— Но, Паула — усмихна се Фриц, — не те ли е срам да бъдеш тъй жестока?

— В това, вуйчо Фриц, няма нищо лошо. Те са порядъчни маймуни! Единият от тях е надут пуяк, а другият си въобразява, че е неотразим донжуан. Този урок няма да им навреди.

Така продължиха да бъбрят до вечерята. На вратата се почука. Влезе раздавачът и предаде пакет от Ернест.

— Може ли да го разпечатам, вуйчо Фриц?

В пакета се оказаха шест романса, написани за Фриц, и писмо.

— Прочети го! — поиска Паула.

— Добре. Ето: „Скъпи Фриц! Има хора, които не изпитват особен възторг от рождения си ден, защото смятат самия факт на раждането за твърде съмнителна радост.

Никога не знаеш трябва ли да се радваш, или да скърбиш. Но в този случай ние ще се радваме. Приеми моите най-добри пожелания. Ако бях при теб, щяхме да отворим бутилка шампанско и да разговаряме за бъдещето… Аз съм много доволен от занятията и тукашният театър е чуден. Надявам се, след като завърша образованието си, да получа длъжността диригент. Какво да ти пиша още? Съществуват хора, които никога не са доволни. Всяка достигната от тях цел означава не умиротворение, а повод за стремежи към нови постижения. Моят живот е борбата, покоят означава за мен смърт. Но аз съм доволен от своя дял и не искам той да бъде променен. Вие сигурно ще се съберете в мансардата на бляновете и ще прекарате славно вечерта. Приеми моите най-добри пожелания. Твой Ернест“.

— Сега да се запознаем с неговите романси.

Те се струпаха до рояла и започнаха да разучават мелодиите. Стъмни се. На тръгване Елсбет поиска позволение да вземе нотите със себе си.

Фриц разтреби масата и постла бялата покривка. След това запали свещите пред портрета и извади нейните писма. И както винаги, в светлината на свещите портретът оживя.

Фриц четеше писмата. Нощният вятър се втурна през отворения прозорец в стаята — той не почувства неговото дихание, беше потънал в друг свят, чуваше нейния глас, пред него сияеха незабравимите очи на любимата.

От пожълтелите листа се излъчваше ароматът на младостта. От всяка дума, от всеки ред дишаше любов… любов… само любов… Между пожълтелите листа понякога се намираха изсъхнали теменуги и листенца от рози.

Всяко писмо беше любов.

От Фриц се изтръгна:

— Лу… — И той почувства, че спомените нахлуха в него с такава сила, че не беше повече в състояние да продължи четенето…

— Аз съм толкова самотен — каза Фриц, — върни се… всичките ми мисли принадлежат на теб…

През прозореца струеше слабата лунна светлина, която се примесваше със светлината на свещите.

— Ти отново ще бъдеш с мен, Лу… скъпа — прошепна той. — Върни се… седни до камината… приближи креслото по-близко до огъня. Протегни крачката си към камината… ето така… сега те аленеят под отблясъците на огъня… Наметни шала, на двора е вече нощ… и аз виждам по твоите очи, че ти е студено… Ето тук е приготвен за теб чай… Ти ще ми позволиш ли да държа чашката?… Така… така… скъпа… твоите бузи се зачервиха… Настани се по-удобно в креслото и ми дай ръката си… Аз ще коленича при твоите нозе, ще си говорим… Аз знаех, че ти ще се върнеш при мен. Ето, виждаш ли, нищо не се е изменило от времето на твоето отсъствие. Както и преди, огънят пращи в камината, вятърът пее песни и мракът ни предразполага към мечти. Колко тъжно ми беше без теб, колко бях самотен! И знаеш ли кое най-много ми липсваше? Аз чувствах как след дните на борби, победи и поражения, когато над земята припадаше миротворната вечер, в мен се разбуждаше един глас. Той шепнеше като слабо дете: „Аз съм толкова уморен, любима моя, ела… благослови моя сън“. Колко тежко бе да заставя този глас да млъкне, Лу. Опитвах се да го заглуша с вино, с песни, с шумно веселие. Но после, когато настъпваше краят, този глас започваше отново: „Любима, аз съм уморен… ела при мен…“. Аз се опитвах да викам: „Вино, вино!… и забрава… забрава!“. И около мен звъняха чаши, гърмеше музика, разнасяше се весел смях и в шумен поток се сменяха лицата. А в сърцето ми бе отчаяние, не можех да заглуша този глас. Слушах как той шепне: „Аз съм така уморен, скъпа моя… аз искам забрава… искам да заспя…“. И аз се отстраних от хората, опитах се да потъна в мъдростта. Пролетта се раззеленяваше, пъпките на дърветата набъбваха, блестеше слънцето и шумно течаха пролетните води… Аз не виждах всичко това. И все пак в здрачевините буквите се стопяваха върху страниците на книгите. Не можех да чета: буквите изгубваха своите очертания, а отдалече до мен достигаше жалният глас: „Аз съм тъй уморен… любима моя, ела при мен…“. Аз работех, ден след ден отминаваше, седмица след седмица. Съзерцавах света и ми се струваше, че той ме задоволява. Но настъпваше вечерта и тихият глас звучеше отново… Не искаш ли още чай, любима моя? Ние ще се любуваме на огъня в камината и ще мечтаем… Така както мечтаехме някога. Погледни тези дърва. Край тях се извиват синкавите езици на пламъка. Ето, чу се пращене и пламъчетата пожълтяха. И постепенно всичко ще бъде обвито в ярко огнено одеяние — тъмното дърво ще засвети като огън, ще се превърне в жар. От огъня бавно израства ослепителен замък. Ето, видиш ли, издигат се високо портали и колонади. И пред тях в здрачевините се простират зелени ливади, тъмна гора, синьо небе… И парк… в парка много, много рози… А зад парка красиво езеро… Ние ще плуваме по него, Лу… Над нас ще се белее чистото платно, под нас — прозрачната водна глъбина. Ние ще плуваме по вълните, украсени от бяла къдрава пяна. Пред нас ще бъде море, само морето — безгранична шир. И далече ще видим тъмна ивица земя — това е нашият слънчев остров. Ние ще легнем на златистия пясък и ще се претопим във вълните и слънцето. Летният ветрец ще ни гали… Какво щастие ще бъде това…