Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

— А Савел, превърнал се в Павел? Нима това е единственият пример? Може да се повярва в онова, в което по-рано не сме вярвали. А неверието и песимизмът са едно от преимуществата, предоставени на младежите. Вие имате възможност да пеете в този трагичен живот…

— И все пак това е само украсен с песимистични настроения оптимизъм. Естествено е да съчувстваш на когото и да е, когато ти самият не си щастлив. Щастливият възприема по-остро чуждото нещастие, макар болшинството да предполага, че това не е така. Много от хората, оплакващи се от своето нещастие, се чувстват прекрасно в него. Има хора, които не са в състояние да живеят без своето нещастие. Хората са актьори, обичащи сълзливите роли. Ореолът на мъченика е още привлекателен за мнозина.

Има хора, които нямат мъжеството да се приближат до своето щастие. И когато щастието отиде при тях, те бързат да го отблъснат. Те искат да бъдат на всяка цена нещастни — за тях щастието е в тяхното нещастие. И всеки е радостен да каже на своя съсед скръбта си. А защо да не се измени този ред и не се стигне до демонстрация на щастието? Онези, които твърде много говорят за своята скръб, в края на краищата започват да вярват в нея. Хората си отравят живота сами, ако престанат да бъдат дребнави и нищожни, тогава животът им няма да е дребнав.

— Ти си прав, мое момче! Нищо не трябва да ни спира — всичко трябва да ни тласка напред. Радвам се, че си така силен! Трябва да се смеем, докато не е настъпил денят и часът, когато ще рухнем и нашето оръдие ще се обърне срещу самите нас — това ще бъде часът на познанието. И тогава нечия алена уста и ласкава, нежна ръка ще ни възвърне силите…

— Елсбет — прошепна Ернест. — Да… Фриц… ти си прав… ти си прав… Светът е красив… Но време е да спим!…

Дните се нижеха като бисери. Те бяха прекрасни като диханието на Твореца. Сутрин изгряваше ослепителното слънце и небето бе ясносиньо. Фриц чувстваше как това пламенно лято му напомня за Италия.

Спомняше си за Италия и госпожа съветничката, която неведнъж бе завиждала на Фриц за това, че бе успял да попътешества и която не желаеше да се раздели със своите привички заради пътуването. Фриц, заедно с Ернест, неведнъж ходи у госпожа Хайндорф. Там Ернест свиреше на рояла и всички бяха във възторг от неговото майсторство и своеобразен акомпанимент. Едва ли някой се досещаше кое заставяше да звучи тъй хармонично пеенето на Елсбет и акомпаниментът на Ернест. Само старата мила госпожа Хайндорф инстинктивно почувства тяхната близост и като се обърна към Фриц, каза:

— Аз виждам, децата си симпатизират. Да ги оставим на самите тях — младежта е в правото си да изживее пролетта. Няма нищо по-лошо от това възпитателите и родителите да се опитат да откажат на младежите онова, което самите те са имали някога. Аз изцяло се доверявам на вас и на вашия приятел, който ми е твърде симпатичен, тъй както и Фрид. Фрид е по-мек и по-нежен, докато у Ернест има нещо от Фауст, в него има нещо загадъчно и тази загадъчност го прави привлекателен, защото е съчетание на мечтателност и внимание.

И госпожа съветничката трябваше да признае, че у Ернест има някакво обаяние. Тя реши да го вземе почти насила под свое покровителство и го покани в салона си, където той можеше да се запознае с влиятелни критици и с представители на изкуството.

Смеейки се, Ернест отклони нейната покана. Той побърза да се върне обратно в Лайпциг — още една година работа и после — в открито море, ще се хвърли в живота.

Срещите с Елсбет придобиха за него голямо значение и в тези срещи повече от всичко у него се проявяваше мечтателят. Те се занимаваха често с музика. Елсбет разучи романсите, композирани от Ернест по текст от Фриц, и неведнъж ги пееше вечер.

Най-сетне Ернест получи съобщение от Лайпциг — часът на раздялата наближаваше. С Елсбет той се прости още в навечерието.

— Прощавай, Миньон — не ме забравяй…

— Винаги… винаги ще си спомням за теб…

И той остана насаме с Фриц. Последния час, който щеше да прекара в мансардата на бляновете.

— Жаждата за приключения, свойствена на младостта, отново се разбуди в мен — каза Ернест на Фриц. — Знаеш ли, всичко ме задържа тук и в същото време горя от нетърпение да се намеря в Лайпциг.

— Жаждата към непознатото винаги смекчава минутите за раздялата.

— Аз поръчах на Елсбет да те навестява по-често.

— Тя ще идва често при мен.

— Пази я…

— Да.

— А сега, приятелю, чувствителността не ми е присъща. Прощавай! Остани си такъв, какъвто бе досега.