Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

— Лу… Любима… Лу…

Мълчание.

— … От морето долита прохладен ветрец. И ние отново плуваме към родината. Родината! Лу, ние с теб сме лишени от родина… и ето, ние ще я добием… Бавно вървим с теб по поляната. Здрачевините ни обвиват. Отиваме бавно към дома. На прага замираме. Аз те гледам, коленича и казвам: „Аз съм уморен… любима моя… благослови ме… благослови моя сън…“. И ти се навеждаш над мен, ти — святата, и докосваш с устни моето чело, целуваш очите ми. Над земята нощта се спуска бавно… И ние отново сме до камината, Лу… Нашият сън се е разсеял… Забрави за него и ми дай ръката си… Вятърът пее зад прозореца… Аз искам ти да ми изпееш песента, която пя веднъж. Но защо не пееш… любима моя?

— Изглежда, че съм заспал — прошепна самотният Фриц и усмивката му бе напоена със скръб. — От всичко останаха само няколко пожълтели листа…

И той отиде в ателието.

Като се приближи до рояла, взе един акорд, който прозвуча ясно в нощта… Той отзвуча и се разтопи без следа. Аз искам покой… искам да отдъхна… И той се упъти към вратата.

Спря се на прага, върху устните му заигра неземна, загадъчна усмивка и той прошепна:

— И все пак… животът… и светът… именно тъкмо затова са… прекрасни!

Откри се новият сезон на операта. Всяка вечер там се упътваше шумен поток от нагиздени хора, в дълга верига спираха елегантни екипажи и блестящи автомобили. „Кармен“ не бе изгубила своята примамлива прелест.

Сред пешеходците беше и Ернест със своя приятел Ойген Хилмер.

— Днес пее новата Кармен — каза Ойген, — много ме интересува нейният дебют. Казват, че била прекрасна.

— Мен ме интересува само оркестърът — отговори Ернест.

Партерът представляваше великолепно зрелище. Голите рамене ослепяваха със своята белота, коприните шумоляха, кожите поразяваха с разкоша си.

Театърът беше препълнен. Увертюрата прозвуча и завесата се вдигна. Вечно младата опера на Бизе разбуждаше в публиката поток от страсти. Появи се Кармен.

Ернест беше цял в слух и зрение. О, тази Кармен! Нейните очи и синкавочерните коси!

„Любовта е от циганка родена.“

Бурни аплодисменти, безчислени бисове за Кармен. Тя, както твърдеше Ойген, бе завладяла града.

След спектакъла двамата приятели отидоха в малкото кабаре, за да споделят впечатленията си. Пред бутилка бургундско те разговаряха за спектакъла и за Кармен. Ойген бе запленен от нейната външност. Ернест хвалеше пеенето.

— Какъв чудесен глас, дявол да го вземе, как хубаво пее!

Постепенно кабарето се оживи. Дойдоха полунощните посетители след представлението. Неочаквано Ойген се оживи.

— Ето я — каза той, — тя наистина идва тук.

Влезе елегантна дама заедно с неколцина спътници. Единствената свободна маса бе редом с масата на приятелите и новодошлите я заеха. Ернест я разгледа внимателно, стори му се позната. Но не можеше да си спомни къде я е виждал. И неочаквано се сети как я бе видял да поздравява някакъв господин. Този горд поклон той бе запомнил по-рано, по време на разходката с Фриц. Беше познатата на Фриц. Ернест продължи да я наблюдава тайно. Беше хубава. Тежки тъмни кичури коса, фини черти на лицето, големи очи.

Тя каза небрежно няколко думи на келнера. Нейните спътници правеха впечатление на гуляйджии.

Дамата разгледа кабарето. Като видя Ернест, тя сякаш се замисли за нещо, опитвайки се да си припомни къде го е виждала. Ернест леко се изчерви и бавно наведе поглед. Очите му се спряха върху копринената дреха, после се преместиха към лачените обувки. Тя долови неговия поглед и леко се усмихна. Той изпи бързо чашата си и с пресилено оживление заговори с Ойген.

Ойген беше славен, лекомислен юноша. Той разказваше за своето последно приключение.

— Ние живеем в една и съща къща — един етаж по-долу. Аз съм музикант, тя обича музиката, самата свири леки сонатини. Най-често се занимава с музика вечер, когато изпитвам желание да си почина. Беше много добросъвестна и ежедневно отделяше по два часа за своите музикални упражнения. В първите дни тези безкрайни еднообразни упражнения ме вбесяваха, още повече защото предполагах, че се занимава някоя стара мома. За да я заставя да млъкне, чуках с четката по пода. В отговор тя свиреше още по-силно. Най-сетне една вечер ми дотегна толкова с упражненията си, че съборих масата на пода. После изтичах при хазяина на къщата, за да опитам с негова помощ да я заставя да замълчи. И кого срещнах, когато се спусках по стълбата? Моята съседка и противница, която също отиваше при хазяина. Очаквах да видя някаква стара гъска, а вместо това се натъкнах на очарователна главица. Тя предполагала, че нейният съсед е някакъв раздразнителен старик, а видя мен. Какво стана по-нататък не е трудно да се отгатне — ние се помирихме трогателно.