Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

И те си стиснаха силно ръцете.

— Бъди здрав, Ернест. И се завърни същият.

Ернест се упъти към гарата. За момент отново го завладя болката на раздялата. Но той вдигна гордо глава и каза: В Лайпциг. И все пак, когато дочу еднообразния шум на тичащите по релсите вагони, почувства как в сърцето му се промъква тъга. И само с усилие на волята се застави да мисли за това, което бе пред него — за Лайпциг.

— Уважаеми маестро, колко топло е днес! — И госпожа съветничката с мъка намести своите осемдесет килограма в лекото плетено кресло, предназначено в мансардата на бляновете за гостите. — Колко нависоко живеете! Разбира се, това е много поетично… — И тя огледа стените. — Много поетично… Но знаете ли, поезията не трябва да се съчетава с неудобствата.

— В такъв случай вие говорите за някакъв вид салонна поезия.

— Драги приятелю, що за мисъл! Тук, у вас, е възхитително. Вие се досещате защо съм дошла, нали?

— Не искам да се обременявам със загадки. И без това вашето идване ме радва.

— Драги маестро, нарисуваният от вас портрет на Елсбет толкова ми хареса, че реших да ви поръчам и своя. И в тази поза — в профил… така…

Фриц трепна при мисълта за това. С ужас се втренчи в двойната гуша и вирнатия нос на съветничката. В профил! Ужас!

— Но, госпожо, не би ли трябвало да предпочетете фотографския портрет? Фотографът работи много по-бързо. И после — рисуването на портрет за вас ще бъде скучно. Помислете за многочислените сеанси, когато ще трябва да стоите неподвижна.

— Това е възхитително — пропя съветничката. — Ние ще прекараме чудесно тези часове. Вие ще ми разказвате за Италия.

Фриц започна да се съмнява. Той чувстваше, че неговата фантазия е безсилна пред растящата настойчивост на съветничката. Тя искаше от него да й разкаже твърде много: неговите преживелици бяха много по-бедни, пък и най-сетне — не можеше да предаде много неща с думи.

Съветничката го изгледа с нежен поглед. И неочаквано в главата му дойде спасителен отказ:

— Аз не съм портретист, госпожо.

— Това не значи нищо. Портретът на Елсбет говори най-добре за вашите способности.

— Госпожо, вашето вярно око — съветничката се усмихна мило — не е могло да не забележи, че портретът няма особена прилика. Той е много стилизиран — опита се да извърти Фриц.

— Да, вие сте прав.

Фриц беше доволен — стори му се, че съветничката се разколеба в своите намерения.

— И освен това не всички са склонни към стилизация. Аз предпочитам набраздените от бръчки лица, лицата, върху които годините са наложили своя печат. Младите лица не ми се удават. И аз предпочитам да рисувам стари хора или да стилизирам портрети, тъй както бе това с портрета на Елсбет. Младите лица не ми се удават — и той погледна съветничката — и това ме принуждава да се откажа от мисълта да нарисувам вашия портрет. Но имам един приятел, млад и много талантлив художник. Той е завършил в Дюселдорф и е отрупан с поръчки. Неговата специалност е портретът, портрети на млади жени. Мога ли да ви предложа неговите услуги?

Тя кимна. Ласкавите уговорки на Фриц й подействаха.

— И все пак аз бих предпочела да имам портрет, нарисуван от вас.

— Бих изпълнил на драго сърце вашето желание, ако можех да се справя със задачата.

— Значи ще изпратите вашия приятел при мен?

— Разбира се. Кога ще позволите?

— Във вторник, на чай. Надявам се, че той ще дойде заедно с вас?

— Ще го смятаме за наша чест. И ще бъдем акуратни.

— Отлично, маестро — каза тя, — а сега покажете ми вашите най-нови произведения.

Фриц се упъти към ателието.

Най-сетне тя стана.

— Значи до вторник. И ще ми разкажете за Италия.

Фриц въздъхна облекчен. Най-после си отиде. Той беше щастлив. Сполучи да убие два заека. Беше спечелил поръчка за Фрид и се бе избавил от нейните претенции. Доволен седна да пие чай.

Зад прозореца се разнесе леко бръмчене.

Пчела — помисли той. През последните дни, следобед, при него пристигаше гостенка. Пчела. Тя прелиташе всеки ден и кръжеше над цветята, поставени върху масата. След като се извиеше няколко пъти над тях, отново отлиташе.

На следващата сутрин Фриц се събуди по-рано от обикновено. Откъм вратата дочу лек шум. След това се разнесе акорд. Настъпи тишина и изведнъж три свежи гласа запяха.

После се разнесе ликуващ възглас:

— Вуйчо Фриц, да живее именикът! — И по стълбата се разнесе бърз бяг.

Фриц беше трогнат. Той скочи от леглото и побърза да се облече. Пред вратата се натъкна на украсена с ленти кошница с цветя. Редом с цветята лежаха плетена кесия за тютюн, няколко книги и папка за скици. Фриц внесе подаръците внимателно в стаята и отиде до града за покупки. Накупи сладкиши и хранителни припаси — масло, стафиди, и се зае с домакинство. След грижливи приготовления отиде при хазяйката, която обеща да му помогне.