Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

— Елсбет!

Тя го погледна.

Дълго не свали погледа си от него.

— Елсбет…

И той се отпусна на колене пред нея.

Вълната на смътно чувство го бе сграбчила и го носеше в нови светове, в сребърните страни на любовната тъга.

И той почувства как към него се търкалят сълзите на Елсбет.

— Елсбет! — извика той и я грабна в обятията си.

— Ти… ти…

Тя се отпусна на гърдите му.

Ернест изпитваше чувство, че бе станал крал и в неговите крака лежаха несметни съкровища. Така той стоеше под короните на липите и се вслушваше в откровенията на своята душа. Неочаквано го обхвана съзнанието за озарилото го щастие и с тържествен вик вдигна Елсбет на ръце и се втурна с нея напред, в тъмнината.

— О… ти, радост моя… моя мечта… мое щастие…

Като я сложи внимателно на земята, той я погледна:

— Ти… ти!…

Отново повтори ти и в очите й пак блестяха сълзи:

— Аз те обичам!

В мансардата на бляновете свещите продължаваха да горят. Фриц препрочиташе пожълтели писма. Лицето му трепна и той отпусна глава, продължавайки да гледа в тъмнината.

Вратата се отвори бавно. Ернест влезе. Той веднага забеляза състоянието на своя приятел и като се приближи до него, сложи ръка върху рамото му и каза:

— Фриц…

Фриц трепна и горчива усмивка изкриви лицето му.

— Драги мой, светът познава много странности и чудачества, но още по-чудно е човешкото сърце.

Ернест привлече Фриц до себе си.

— Фриц, ти неведнъж си ми придавал мъжество. Не искаш ли този път сам да се лишиш от него? Погледни нашето приказно прозорче, погледни звездите — нашите звезди.

— Ако би могло да се изтръгне сърцето и вместо него да носиш в себе си хладна звезда! — каза скръбно Фриц. — Това би било по-добро, пък и по-леко…

— Фриц, нали ти ни казваше, че само радостта от страданието придава смисъл на битието? Защо не си представиш своя живот без страдания?

Фриц продължаваше да гледа в пространството. После се изправи и каза:

— Ти си прав, моето момче. Аз се поддадох на порива. Прости. Вземи цигара и остани още с мен. Изпрати ли Елсбет вкъщи?

— Да.

— Тя е свързана с теб. Казвам това не в шаблонния смисъл, както казват еснафите за своите деца. Не. Но в дълбочината на душата си тя принадлежи на теб.

— Аз я обичам.

— Не я забравяй. Ти знаеш — още си млад и бурите на живота ще те изменят толкова много. Но ти не ще избягаш от нея.

— Тя е толкова чиста!

— И те обича. Ти ще заминеш скоро и ще отнесеш със себе си безценно съкровище… нейното сърце… Ние мислим твърде много за себе си. Егоизмът е отвратително нещо. Никой от нас не иска да бъде егоист и в същото време всички си остават такива.

— Всеки търси своето аз, своята мелодия, своето съзвучие! Ние вървим по много пътища, преди да попаднем на пътя към самите нас. Няма по-тежък път от пътя към постигане на себе си. Трябва да се откажем от честолюбието, от самопреценката, от самомнението. А това не е така леко. От себе си към заобикалящите ни — ето къде е най-великата цел на човека. Тя е неосъществима, но от нея не трябва да се отказваме. А после… вечният покой…

— Смърт — каза Ернест и трепна.

— Вечната загадка…

— Аз не мога да си представя смъртта — каза Ернест. — Чувствам страх, когато говоря за нея. Струва ми се… не искам да вярвам, че мога да умра…

— Такава е младостта. Ти си още в своя възход. Но когато достигнеш върха и започнеш да се спускаш в долината, обвита от първите вечерни сенки, тогава ще започнеш да свикваш с мисълта за смъртта. Смъртта — това е хамелеон, ние винаги я възприемаме различно. Понякога тя е наш приятел, понякога — наш враг. В моя дневник е записано: „Единственото, което никога не измамва, това е Бог и смъртта“.

Свещите угаснаха. През таванското прозорче струеше звездната светлина. Фриц стоеше в тъмнината; лицето на Ернест беше озарено от леката светлина.

— Всичко е така странно — прошепна Ернест — или това е недостатък на моето зрение? Абсолютното е толкова далечно и недостижимо — то е безкрайно далече от този измамлив мир, който наричаме живот и смърт. Ние се трудим като мравки и не можем да излезем от омагьосания кръг. Ще достигнем ли целта? И ще познаем ли целта? Ние трябваше да обладаваме силен инстинкт. Но ние го нямаме. Звярът е по-щастлив от нас. Нашият инстинкт е издребнял в това, което ние наричаме разум. Светът е много своеобразен, Фриц.

— Не — прозвуча отговор от тъмнината, — всичко е прекрасно. И в това, че човек е в състояние да постигне тази мисъл, се крие доказателството. Всичко е променливо, всичко тече и всичко има своя хармония… Всичко е прекрасно. Добро и зло — нима е разграничимо? Това, което от долината изглежда високо, от планината изглежда ниско. Това, което от определена гледна точка изглежда зло, под друг ъгъл на зрение може да се покаже добро. У нас, у хората, има твърде много създадени от самите нас ценности. Те са твърде неустойчиви. Ние живеем в лес от понятия и противоречия. И нашето познание достига дотам, че да проникнем в този лес на сантиметър. И при все това искаме да извадим някакви решения, да оценяваме, да измерваме… И въпреки всичко светът е прекрасен. И най-прекрасен от всичко е човекът! Колко често, когато рисувах голо тяло, си мислех: Колко красиво е голото тяло! Всяка дреха е осквернение! Заедно с дрехата човек е придобил неизменни инстинкти. Пред голотата те изчезват. Слушах от един развратник: „Никога не позволявайте на жената да се разголва съвсем. Там, където е голотата, сладострастието изчезва. Тя трябва да има нещо върху себе си — бельо или обуща, или кожа, но не бива да е съвършено гола…“. И това за сетен път потвърждава целомъдрието и красотата на голото тяло. Човешкото тяло е прекрасно. Но нима може да сменяме своята душа и своите убеждения като дрехите? Нима можем да повярваме в онова, в което по-рано не сме вярвали?