Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

Устните й трепнаха.

— Дайте ми техния адрес.

— Вие искате?…

— Да.

— О… Ето го. — И тя бързо записа адреса върху неговия бележник.

— А сега да поговорим за друго.

— У вас е толкова спокойно. Съвсем не така, както другаде. Тук всичко е много по-просто, но затова пък по-уютно и по-красиво.

Като видя портрета на стената, тя попита:

— Коя е?

— Една девойка, която обичах много.

— И какво стана с нея?

— Умря.

Трикс се докосна до неговата безжизнено отпусната ръка и с нерешително движение я помилва.

Той запита:

— Познава ли ви някой в Оснабрюк?

— Не, там преживях само няколко дни.

Той кимна с глава. После показа няколко рисунки, даде й книги за четене и й разказа за своите млади приятели.

На тръгване тя нерешително попита:

— И какво съм длъжна… за това…

Той се усмихна.

— Вие сте длъжна да привикнете към новото, което ви заобикаля. Тогава повече не ще задавате този въпрос. Скоро ли ще дойдете при мен?

Тя го погледна и очите й се разтвориха широко.

— Нищо не съм длъжна? — прошепна тя. — С какво заслужих такова внимание?

— Аз виждам, че вие трябва да свикнете с нещо, което е съвсем естествено. Нали сме хора?

Когато тя си тръгна, Фриц постоя няколко мига, гледайки след нея. После взе парче тебешир и написа върху тъмната стена: „Жената е вечна загадка!“. Късно привечер дойде Елсбет. Тя видя новия надпис и попита:

— Вуйчо Фриц, какво значи това?

— Дойде ми наум тази вечер.

И той й разказа за случилото се. Елсбет беше трогната.

— Тя не познава тук никого — каза Фриц — и никой тук не я познава. Помислих си дали ти не би сметнала за възможно да й помогнеш. Нищо не те ангажира.

— Вуйчо Фриц… Даже да не беше така… на драго сърце ще й помогна…

— Знаех, че ще решиш така.

— Знаеш ли, дойде ми наум чудесна мисъл. Тя сега преживява криза и не трябва да я оставяме насаме с нейните мисли. Тя трябва да се занимава с нещо. Но не с механически или физически труд — това би я угнетило повече. Трябва да намери в заниманието радост. Когато ми е тъжно, аз се старая да направя някому нещо приятно или изобщо да направя нещо добро и тогава се изпълвам от чуждата радост. И струва ми се, че знам какво трябва да се направи, за да й помогнем. Неотдавна помолих моята леля да отиде при старшата сестра в детската болница и да я попита не бих ли й била полезна там. Леля беше в болницата и нейната приятелка й казала, че ако аз искам да помогна сериозно на децата, а не да се забавлявам, тя на драго сърце ще ме допусне да работя. Зарадвах се много!… Помисли, вуйчо Фриц, аз ще мога да се грижа за всички тези славни деца, нуждаещи се от грижи и ласки! Сега реших, нека и тя да дойде с мен! Уверена съм, че ще позволят и на двете ни да работим…

— Добре си намислила — каза Фриц. — Всъщност това е най-хубавото, което можем да измислим за нея. Утре ще й предложа.

— Моля те, вуйчо Фриц.

— И ти ли искаш да се грижиш за децата?

— Да. Разбира се. Но сега почети ми своите стихове.

Фриц отвори томчето и започна да чете с приглушен глас:

За онова, което е било преди.

Ернест често се занимаваше с музика заедно с Лана Райнер. Нерядко й разказваше за Фриц и неговата мансарда на бляновете. Веднъж, когато спомена за Елсбет, той долови, че артистката се заинтересува. Но не продължи и заговори на друга тема. И тогава върху устните й отново се появи загадъчната усмивка. Тя чувстваше у Ернест младостта и свежестта, които го отличаваха от кръга на нейните познати. Тя обичаше неговата своенравност и всичко, което бе още неясно изразено в него — обичаше в юношата бъдещия художник.

Ернест вървеше с радостно настроение по вечерните улици — той отиваше при Лана.

— Ах, вие ли сте, маестро — каза певицата, отваряйки вратата. — Моята камериерка е в отпуск и затова трябваше да ви отворя аз. Моля…

И тя го въведе вкъщи. Беше облечена в чудесна свободна дреха, подчертаваща красотата на нейното тяло.

Наред със стаята, в която те се занимаваха с музика, се намираше малка добре наредена стая — будоарът на певицата.

— Вие може да отидете в моя будоар — предложи тя и като си избра една разкошна роза, я забоде в косата си. При това широките й ръкави се свлякоха нагоре и оголиха безукорната чистота на линиите на нейната ръка и меката извивка на лакътя.

— А сега… заповядайте тук, ето ви възглавнички… — И тя го настани на дивана. — Ето чай, пасти, захар… — Тя се приближи до него и своеобразният остър аромат на нейния парфюм го лъхна. Той се почувства като замаян.