Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

Той показа на Елсбет рисунката и остави бавно настрана рисувалните принадлежности. После я погледна.

Тя стоеше пред портрета на Ернест Винтер и го разглеждаше внимателно.

— Той ще пристигне скоро — каза Фриц, — ще има няколко седмици ваканция. Този роял в ателието стои заради него. Той импровизира на драго сърце. Повече от всичко обичам в неговите изпълнения Бетховен и Шопен. Но сега да вървим. Време е: в мансардата пак настъпва часът на заника.

Елсбет за миг се поколеба, а след това бързо се отправи към Фриц и като стисна ръката му, каза:

— Вие сте добър човек… Всичко у вас е тъй хубаво… не така, както у другите… Няма делничност… вечен празник… Като че ли винаги е лятна вечер, много покой и близост. Бъдете и мой приятел.

Фриц беше трогнат. Между местните девойки за пръв път срещна чиста душа като синината на италианските езера. Мълчаливо я хвана за ръка и я поведе към мансардата на бляновете.

Здрачевина обви мансардата. Те замряха от възторг. Догарящото слънце хвърляше последните си лъчи и позлатяваше маската на Бетховен, разсипваше се в ярки пламъчета по раковините и разноцветните камъни.

Върху старинна инкрустирана табла стояха пъстри чашки, старинни съдове, откъдето Фриц внимателно взе три чудесни бокала от зелено стъкло и напрашена бутилка. Той сложи трите чаши на масата и наля вино. Подаде една на Елсбет, която мълчаливо следеше неговите движения. Втората чаша той обкичи с роза, която извади от вазата. И като взе в ръка третата, каза:

— За нашата дружба… за красотата в света… и за оногова, който не е сега при нас.

Бокалите иззвъняха с мелодичен звън.

За миг Елсбет замря. После по тялото й преминаха тръпки и тя изпи чашата до дъно. Фриц се докосна до розата и като я накваси в бокала на отсъстващия, я подаде на Елсбет. И после, като изля виното над вазата с рози, той я приближи към портрета и запали свещите.

— Лу! — прошепна той, не владеейки се повече, и погледна портрета. Колебливите пламъци на свещите придаваха на портрета променлива прелест, правеха го жив. Сякаш хубавите очи се усмихваха и гънката около устата потрепваше.

— Простете ме — каза Фриц, — понякога забравям всичко, което ме заобикаля. Особено когато пия в нейна чест. Вино за устни, на които не е съдено повече да се разтворят… цветя за чело, на което не е съдено повече да се изправи… как всичко това е далечно… всичко това, което някога бе мое…

Той замълча и погледна Елсбет. Главата й беше наведена назад, очите й бяха отворени широко. Тя плачеше безшумно.

— Не плачете — каза Фриц, — не плачете…

Здрачевината се сгъсти и светлината на свещите стана по-златиста. През отворения прозорец долетя нощна пеперудка, устреми се към пламъка и падна с обгорени крилца.

— Пеперудки… Хората… Кой не се изгаря върху огъня на съдбата…

— Разкажете нещо от вашия живот — помоли Елсбет.

Фриц погледна свещта.

— Казваха я Лусил… Но я наричаха Лу… Погледнете този портрет — ето, такава бе тя в действителност. Беше прекрасна. Срещнах я при една разходка в есенна вечер. Тя беше пристанище за кораба на моята тъга, нейните очи станаха звезди, които озаряваха моя път; душата й стана мост, съединяващ всичко разбито в мене.

Ние преживяхме чудесната пролет и знойното лято, като се прислушвахме в шума на нашата кръв. Есента ни върна на земята. Аз бях болен — имах туберкулоза, бях беден. Тя беше годеница на прекрасен човек, който я обичаше твърде много… И ние се разделихме — тогава мислех, че ми е отсъдено да преживея още само няколко години — можех ли да свържа нейното чудесно разцъфтяване с моето печално съществуване? Наскоро след това ми се удаде да продам няколко картини и заминах, защото не можех да я забравя. Когато след няколко седмици, не издържайки раздялата, се завърнах, узнах, че и тя не е съумяла да преломи себе си. Скъсала със своя годеник и със семейството си и решила да дойде при мен, без да гледа на моята бедност, болест и против волята на своето семейство. Не ме намерила и се върнала вкъщи. Там се разболяла. Последните й думи били изпълнени с любов и нежност. Тя ме зовяла. Така ми каза нейната майка. Когато отидох при нея, върху гроба й цъфтяха червени рози. Повече не я видях никога… Не мога да я забравя. Без нея животът ми е измамлив сън. Едничкото, което ми остана — това са сумрачните часове, когато пред нейния портрет горят свещи и придават живот на нейния образ. И тогава нейните очи отново се запалват с блясък, аз виждам как трепва милата уста и слушам как любимият глас шепне отдавна отзвучали, скъпи за моето сърце думи. Отново виждам миналото и всичко в мен пее старата песенчица: