Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

— Да, съществуват хора, които си въобразяват, че телата им са греховни!

— Грях! Това е най-хубавото, което съществува в света. Вуйчо Фриц също винаги казва, че не трябва да се срамуваме от нашите тела — трябва да им се радваме. Той сам обича красотата, той е жрец на красотата! Ако аз някога се омъжа, това ще бъде за някой човек като вуйчо Фриц! Но втори такъв не ще се намери!

— Ти знаеш ли, че той е започнал да работи над голямата си картина? Намерил модела.

— Знам, господине. Това е моята приятелка от училището Елсбет Хайндорф.

— Тя е твърде своеобразна.

— Разбира се.

— В това няма нищо чудно, щом е твоя приятелка.

— Водата още ли не е завряла?

— Завира.

— В такъв случай дай чайника. И донеси чашките. Нека вуйчо Фриц няма основания да твърди, че ни е домързяло.

И Фрид добросъвестно се зае да нарежда съдовете по масата, докато в същото време Паула приготвяше чая.

— Ах, Фрид, ти правиш всичко не така както трябва! Постави цветята тук — от естетична гледна точка може да си прав, но не и от практична. Ах, вие, глупави мъже, какво бихте правили без нас!

— Ти си права, Паула, без вас животът би изгубил смисъл — прозвуча до вратата нечий смеещ се глас.

— Най-сетне, вуйчо Фриц! Покажи какво си купил. Тебе сигурно пак са те излъгали. Ах, вие, мъже!

Тя въздъхна и се зае да разпределя покупките на Фриц. Между това Фрид се ръкува с Фриц.

— Работи ли, Фрид?

— Нищо особено. Днес следобед отидох да се разходя и направих няколко скици на старата катедрала. А след това лежах на слънце в Солерберг и мечтах?

— И това е работа, Фрид. Невинаги работата е творчески процес; възприятията от онова, което ни заобикаля, е също не по-малко важно занятие. Има активна и пасивна работа.

— Аз гледах облаците… облаците… странстващи, винаги променливите облаци. Облаците и живота… винаги променливи… безпокойни и прекрасни…

— Не казвай това в присъствието на Ернест, защото когато му се случи неудачен ден, той ще започне да говори за незрелите момински мечти…

— Остави го, Фриц. Понякога и той е склонен да помечтае много повече, отколкото аз. Животът е прекрасен. И е по-прекрасен без хората.

— Ернест ми пише в последното си писмо: „Най-прекрасното в света — това са хората. Интересува ме само животът“. Вие и двамата сте прави и аз предполагам, че ще съумеете да признаете правотата на другия.

— Вуйчо Фриц, стига сте бъбрили. Време е да пием чай. Аз толкова се старах, а вие не обръщате никакво внимание — каза Паула.

— Ти наистина си сервирала всичко отлично.

— Да, вуйчо Фриц.

— Пък и ти си по-добра от всичките — Фрид, разбира се, не казва нищо, той цял е потънал в мечти, витае в облаците.

— Ти пак си донесла цветя, Паула!

— Да. И дори ги откраднах. В парка има толкова много люляк и си помислих — нима ще се измени нещо, ако си откъсна малко? И моята съвест не издържа пред този довод: откъснах няколко клончета.

— Момичешки морал — каза Фрид.

— Благодаря ти, Паула. Но не влизай в конфликт със закона. Страхувам се, че ще получа следващото ти писмо от затвора.

— Не се страхувай, вуйчо Фриц. Ако ме спре полицай, аз ще го погледна ласкаво, ще му подам цветята и ще кажа — откъснах ги за вас. И след това той навярно ще ме пусне.

— Или пък ще те привлекат да отговаряш за опит да дадеш рушвет.

— За момичетата съществуват особени закони — оправдават ги винаги.

— В съгласие със закона за непълнолетните и за лицата с понижена вменяемост — подразни я Фрид.

— А злите момичета ги наказват с пръчка.

— По-спокойно, по-спокойно — подкани Фриц.

— Той се е заразил от отвратителния Ернест с отвратителния маниер да се надсмива винаги. По-рано беше съвсем друг.

— Отвратителен?

— Мил!

— Моята житейска цел съвсем не се заключава в това да стана на някакво си момиченце „мил“.

— Ти си недодялан варварин.

— А ти млада дама.

— Разбира се.

— Но за съжаление — в детинска рокличка и с плетеници.

— Вуйчо Фриц, помогни ми. Изпъди го вън!

— Но, Паула, той говори истината.

— И ти ли го подкрепяш?

— Не, но той ти прави комплименти. Трябва само да се вслушаш в неговите думи. Млада дама с плетеници и с къса рокличка — това е възхитително.

— Да… това е така… но… — И тя замислено пъхна пръста си в устата. — Ти сериозно ли предполагаш това, Фрид? В такъв случай да не се караме. Вуйчо Фриц, аз ще имам нови дрехи. Мама каза да ни помогнеш да изберем плат. Съгласен ли си?

— Разбира се. Какво ще кажеш за нещо синкаво-гълъбово?