Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

— А сега ти трябва да ми разкажеш за всичко, Ернест!

— Ох, какво ще ти разказвам — да оставим това на старите моми! Аз ще разказвам, когато стана старец без зъби и ще настъпи времето да пиша спомени. А сега съм тук! И това е достатъчно!

Фриц се усмихна добродушно.

— Ти после ще ми разкажеш.

— Но ти трябва да ми разкажеш за себе си. Как живееш? Как са твоите картини? Готови ли са? Хубави ли са?

— Аз намерих модел за моята голяма картина и намерих мила и чудесна приятелка.

— Красива ли е?

— Много!

Ернест подсвирна доволен.

— И чиста, Ернест!

— Не? Ти се шегуваш! — И стана сериозен. — Това значи много, или по-вярно — всичко! Ти я обичаш, Фриц, нали?

— Също така, както и тебе, Ернест!

— В такъв случай да бъде тя моя сестра!

— Аз знаех, че ти ще кажеш това, Ернест. Благодаря ти.

— Това е ясно, Фриц.

— Колко време ще останеш тук?

— О, дълго. Ще отида в Лайпциг и там ще завърша образованието си. Как живее Фрид? Тук ли е?

— Да, вече от няколко седмици. Той завърши заниманията си в Дюселдорф и сега работи тук. Работи над две картини и освен това изпълнява поръчки на една фабрика.

— Много се радвам за него. А как е Паула?

— Както винаги весела, оживена, иска да бъде голяма и скоро ще бъде такава.

— Ти ще дойдеш ли с мен на гарата, Фриц? Искам да си прибера багажа.

И двамата бавно се запътиха към гарата. Неочаквано разговорът им бе прекъснат от нещо стремително и леко. Към тях се хвърли Паула.

— Ернест! Ти ли си, или твоят дух?

— И едното, и другото, Паула. Защото мъжете никога не губят присъствие на духа. Това не може да се каже за такова момиченце като теб.

— О! — извика Фриц.

— Вуйчо Фриц, ето виждаш ли, той пък се радва на случая да дразни. Как не те е срам, Ернест!

— Къде си се запътила в това очарователно розово облаче, Паула?

— Да поскитам, скъпи вуйчо Фриц.

— Да поскиташ? — извикаха едновременно и двамата. — Какво значи това?

— Само това, че съм се запътила на разходка. Отивам на главната улица — да се разхождам от шест и половина до седем и половина.

— Ах, така, разбирам — каза Ернест, — по-рано ние наричахме този час за разходка на главната улица „полянка за гъски“.

— Не бъбри излишно, грознико! Довиждане, вуйчо Фриц! — Тя избяга и като се върна веднага, каза: — Довиждане, Ернест!

— Ето това е отлично! Желая ти приятни мигове, Паула!

И те продължиха пътя си. На гарата Ернест даде квитанцията на един носач и съобщи адреса. След това настоя да отидат в кафенето.

— Къде? — запита Фриц.

— Към Витекинд. Не бъди така намръщен, друже. Аз отново искам да се полюбувам на вашите момичета.

— Нима там нямахте такива?

— Господи, там няма момичета. Те всички са твърде „образовани“. Всички се учат или са се учили. Отличителните признаци за тези момичета са: изкривени токове, очила в черни рамки… или гладка прическа, блуза с права яка и дълги ръкави. Най-отвратителната порода са консерваторките. Особена разновидност: вроден талант, облекло с дълбоко деколте, шия като на гъска, костеливи рамене, хлътнала гръд. На външността не обръщат внимание. Второ, те са твърде образовани. Пият чай, рисуват алпийски пейзажи, свирят на рояла „Молитвата на девите“. За слънцето, гората, за свежия въздух те нямат понятие — това е нова порода книжни червеи в рокли. Фриц, няма по-ужасно от „образована“ жена. У нас има всевъзможни закони, няма само такъв, позволяващ на жените, които от скука започват да се занимават с политика, с писане на книги и други подобни дела, да бъдат изпращани някъде. След всички тези възвишени създания отново започваш да тъгуваш за простичките, сърдечни и приветливи девойки, пръскащи любов и целувки, както това иска природата. А сега — да вървим!

И с тези думи те влязоха в кафенето. Там имаше сравнително много посетители. До една от масичките стоеше твърде елегантна млада дама.

Ернест й се поклони малко иронично.

Тя го погледна и в погледа и се мярна съмнение:

— Господин Винтер?

Като се усмихна, той й протегна ръка:

— Здравейте, госпожице Берген. Аз търся две места и виждам, че такива има на вашата маса.

— Моля ви.

Ернест представи дамата на Фриц и двамата седнаха при масата на госпожица Берген.

Тя почервеня леко и каза:

— Отдавна не съм ви виждала, господин Винтер.

— Не бях тук. Пристигнах днес.

— А аз пристигнах преди три дни. Къде бяхте?

— В Берлин.

— О, Берлин! Чудесен град! Неговите празненства и увеселителни места!