Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

Вижте това таванско прозорче — нощем през него се виждат звездите. Колко поезия има в таванското прозорче! На стената, около прозорчето, е нарисувано гълъбово небе и златни звезди. Звезди и сърца. И на всяко сърце е написано име — някакво име, напомнящо за някое скъпо същество. Тук към края, по-близо до лунната светлина, вие виждате бледо сърце — то е във венец от червени рози. И върху него ще намерите име: Лу… ето. — И той посочи портрета… — Той я обичаше много.

— Той ми разказа за нея — прошепна Елсбет.

— В такъв случай той храни към вас доверие. Всичко ли ви разказа?

— Всичко.

— Това е твърде много. Досега той е разказал всичко само на мен. На останалите е известно само, че я е обичал много. И че тя не е жива. Едно стихотворение, написано тогава, говори много. Искате ли да ви го прочета?

Елсбет кимна с глава.

— Написах това в щастлива минута.

— Може би при случай ще ми дадете това стихотворение?

— На драго сърце. Фриц го има записано. Ще му кажа да ви го даде. Ето го и него.

Фриц влезе.

— Добър вечер, мила Елсбет. Вие, надявам се, вече сте се запознали, нали?

— Да — отговори Ернест, като се усмихна.

— През пролетта запознанствата се завързват много по-лесно, отколкото през всяко друго време на годината — каза Елсбет. — Чувстваш се сроден на другите хора и човек е по-доверчив.

— Ти си права, а в пролетта на живота това се изразява още по-ярко, отколкото в заника на дните.

— Така. Ето вишни за Елсбет, а за Ернест египетски папироси. Разположете се по-удобно.

Елсбет се намести в креслото и започна да яде зрели вишни.

— Елсбет, какво хубаво си преживяла днес? Трябва всеки ден, какъвто и да би бил той, да се преживява нещо прекрасно. Честичко аз се запитвам вечер: какво хубаво съм преживял днес? И трябва да призная: колкото и скверен да е бил денят, все пак в него е имало нещо малко слънчево ясно. И затова ще започна от себе си. Днешният ден ми донесе голяма радост: той ми донесе моя Ернест!

— Мили… — прошепна трогнат Ернест и стисна ръката му.

— А сега е твой ред, Елсбет.

— Днес преживях много. Но най-хубавото ми се случи тази вечер, когато бързах по насипа близо до езерото. Залязващото слънце златеше с приказно сияние върховете на липите. Беше тихо. Шумоленето на дърветата се съчетаваше чудесно с блясъка на водата при залязващото слънце. Всичко, което ме заобикаляше, беше тъй красиво, че у мен се появи желанието да заплача. А след това…

В края на насипа се спрях и започнах да се любувам на зелената алея. И видях в зеленината малка пееща птичка; тя се приближи към мен и ме погледна с малките си черни очички. И после… Видях една стара жена. Тя беше уморена, лицето й бе набраздено и водеше за ръка малко дете. Детето носеше няколко полски цветя. То възкликна: „Мамо, какви хубави цветя!“. И ги подаде на майка си. Майката се усмихна. О, Фриц, ако ти бе видял тази усмивка! И аз разбрах: светът е тъй хубав!

И тя скръсти ръце.

Ернест почувства, че думите на девойката го завладяват.

Струваше му се, че в тази стая долетя горската фея — толкова тя му се стори близка до природата. Всичко у нея беше естествено — нямаше нищо преднамерено, никакви съмнения и условности.

— А сега ти, Ернест — каза Фриц.

— Във влака. Беше препълнен и затова някои от пътниците от трета класа бяха минали в нашия вагон. Но и той бе препълнен дотолкова, че някои от пътниците трябваше да стоят прави. Между тях имаше четирима пътници — в това число и две девойки. Стори ми се, че са вариететни артисти. Най-младата девойка беше красива, макар времето да бе засегнало чертите й. Тя не разговаряше с останалите. Пък и последните, без да се гледа на проявяваната към девойката грижливост, бяха по отношение на нея сдържани. Обикновено у тези хора е твърде много развито другарското чувство. Изглеждаше, че девойката е много изморена. Върху нея лежеше своеобразен отпечатък на замислена мечтателност, която й придаваше особена чистота. Някаква дама, която седеше до мен, заемаше място за своето кученце.

Тя внимателно прибра дрехата си, за да не се докосне до тези хора. Девойката забеляза това движение и около устата й легна горчива гънка. Стана ми страшно мъчно — в тази минута бих дал всичко, само да имам възможност да махна тази горчива гънка. Аз станах от мястото си и казах: „Позволете ми да ви предложа моето място.“. Тя ме погледна учудена. Някакви момичета, покрити с лунички, се изсмяха. Аз бих желал да имам една стотна от очарованието, вложено в това същество. Обърнах се към нея втори път сериозно: „Госпожо, втори път ви предлагам моето място“. Тя ми поблагодари и седна. Вдигнах нейния куфар и го сложих в мрежата за багаж. При това владетелката на кученцето изрази такава голяма уплаха, че се ядосах и казах: „Вие нямате право в този вагон да заемате място за кучето. Ще трябва да преминете в кучешкия вагон. Кондукторът ще ви потвърди това“.