Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

— Да станеш такъв истински отшелник не можеш. Трябва да добиеш свой тон, своя мелодия… да познаеш себе си и тогава вече всичко става много просто.

— Но в обществото такива не намираме. Онези, които срещаме там, са остроумни и изтънчени, добре възпитани — но и те са хора.

— Нима всичко е тъй лошо? Трябва само да положим малко старание. Невинаги се оказват такива най-интересните и привличащите внимание…

Тя го погледна замислена.

— Вие сте тъй своеобразен, господин Шрам.

— Откога дамите казват комплименти?

— Това не е комплимент. Ако аз бях по-млада, бих пожелала да спечеля във ваше лице приятел. Тогава може би много неща биха се наредили иначе.

— Аз обичам — в това се крие всичко.

— Обичате?

— Но не в този смисъл на думата, както обикновено се мисли. Аз обичам всичко: природата, хората, дърветата, облаците, страданието, смъртта, с една дума обичам живота! В своята любов съм оптимист!

— И не ви се е паднало да преживеете разочарование?

— Как не!

— И все пак?

— И все пак, без да се гледа на всичко…

— Странно…

Фриц поднесе на своята гостенка сребърната кошничка с тъмночервени вишни.

— Вие не играете ли тази вечер в операта?

— Играя утре. И затова помислих за вас и дойдох…

Тя извади от джоба си програма и му я подаде.

Той прочете полугласно:

— „Бохеми“ от Пучини. Мими — Лана Райнер.

— Да, аз ще пея партията на бедната нещастна Мими. И през време на генералната репетиция не можах мислено да се отделя от вас, от вашата мансарда на бляновете. Нашите артисти вече не са бохеми. Те са добре възпитани, твърде коректни и много порядъчни…

— Вие утре играете в „Бохеми“ — мечтателно каза Фриц. — Отдавна не съм слушал тази опера — тя твърде много вълнуваше сърцето ми. В нея е представена родствена съдба.

И той посочи портрета на стената.

— Но утре ще дойда да слушам операта…

— Радвам се. Може би ще се съгласите да ми кажете после нещо за спектакъла?

— Кога ще ми позволите да направя това?

— Същата вечер!

— Но вие сигурно ще бъдете поканена някъде?

— Да. И дори цялото наше мъжко общество.

— В такъв случай…

— Ето, именно затова! Тези нови хора ми са противни. Искам да чуя мнението на приятел — да ласкае може всеки. И целта е винаги много прозрачна и егоистична. Аз не търпя това. — Тя стана. — И така, в десет часа при изхода за артистите.

Фриц се докосна до ръката й.

— Благодаря ви.

Тя го обгърна със странен поглед.

После се запъти към вратата. Той осветяваше пътя й.

Лампата хвърляше върху перилата и стълбите фантастични сенки.

Фриц поседя още един час… Не четеше, размишляваше за своеобразието на човешката природа. Трепваше при мисълта за това колко неща в живота са случайни и призрачни.

Човешкият живот… изменчив и неверен като подухването на ветрец, като неясен сън призори… дошъл неизвестно откъде и стремящ се неизвестно накъде.

Лампата мирно осветяваше портрета на стената. И портретът се усмихваше…

Пролетното слънце заливаше с топла светлина гаровата градинка. Пред широкия портал се виеха ластовички и с песни, не обръщайки внимание на шума от гарата, лепяха своето гнездо.

Елсбет вървеше бавно по перона. Влакът току-що пристигна и поток от хора нахлу към гарата. Тя се спря. И в същия момент почувства, че някой я гледа. Гледаха я две сиви живи очи — тя видя пред себе си смугло, загоряло лице. След това долови стройните очертания на фигурата, облечена в сив пътнически костюм. Лицето й се стори познато. Все пак не можеше да си спомни къде го е виждала.

Фриц стоеше в мансардата на бляновете. По стълбата се разнесоха бързи стъпки, вратата се отвори и се дочу:

— Фриц!… Приятелю Фриц… — И две силни ръце обвиха шията му.

— Ернест… наистина ли си ти? Откъде така неочаквано?

— Просто избягах. Избягах една седмица по-рано от този институт. Фриц, приятелю, та пролетта е дошла! Нима може сега да се седи над фугите и контрапункта? Аз не издържах и заминах… Къде са градските момичета? Дай ги тука! За мен е потребна цяла рота!

— По-спокойно, момчето ми — твоето темпо е съвсем невероятно. Може би ще си приведеш в ред след пътуването дрехите, а след това ще пиеш чай?

— Добре! Ти си прав! Аз винаги забравям да направя онова, което е най-необходимо! По-скоро в чистата и непорочна радиоактивна вода на малкия градец! И след това чая, Фриц! Но истинския чай на мансардата на бляновете!

Разнесе се веселият шум на водата: Фриц се занимаваше с чайника.