Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

На другата стена няколко рисунки и една картина, рисувана вечерно.

— Добре дошли в моята мансарда! — каза Фриц и като долови въпросителния поглед на Елсбет, добави: — Това е моят Бетховенов кът. Всички тези предмети крият в себе си спомени. Пред образа на Бетховен винаги цъфтят рози в знак на благоговейно поклонничество. Цветя… те са тъй чисти и свежи.

Елсбет се почувства пленена от вълшебството на малката стаичка. Цветята лъхаха сладък аромат и тя почувства, че в очите й трептят сълзи. Не можеше да разбере защо й се плаче. Беше странно. От известно време изпитваше често желанието да плаче без всякаква видима причина. Чувстваше, че може за всичко да се довери на този човек.

— Аз имам на разположение още два часа — каза Фриц. — После осветлението ще се измени. Не се плашете, няма дълго да стоите. Може би ще ви затрудня само за половин час. Като ви гледам, тези два часа ще минат незабелязано за мен. Колко време ви даде госпожа Хайндорф?

— Мога да остана при вас колкото искам.

— Това е чудесно! В такъв случай ще се опитам да ви скицирам и после ще си побъбрим. Да минем в ателието.

И те влязоха в съседната стая с големи широки прозорци. На стените висяха много рисунки и недовършени скици.

Фриц извади папката и взе от нея една рисунка.

— Основната идея на моята картина, доколкото може да се изрази с думи, вече ви е известна. Ето нейната скица. Ето мъжката фигура. По моите скици вие можете да съдите как съм замислил женската фигура. Както виждате, нейното положение е едно и също на всички рисунки. Дайте да установим позата. Най-добре ще бъде вие да застанете на фона на този син плат. А сега мислете за отчаяния пътник в пустинята, на когото носите избавление… Така… Обърнете се малко наляво… Сложете си ръцете… ето така…

Фриц взе молива и започна смело да нахвърля рисунката.

— Ще ми позволите ли да видя?

— Моля.

— Но не може да се познае нищо…

Фриц се усмихна.

— Това не става толкова бързо. Ето тук се вижда ръката… Най-важното е да се долови движението. Но аз ще се потрудя да задоволя вашето любопитство и ей сега ще нахвърля вашия профил. Или може би сте уморена? В такъв случай предупредете ме. Художникът, увличайки се в работата, загубва способността да има предвид околното. Не сте ли уморена? В такъв случай…

И той приближи към нея креслото.

Главичката на Елсбет се обрисуваше чудесно на синия фон. Преди да пристъпи към работа, Фриц се полюбува на чистите линии на нейното лице.

След това започна да работи и известно време продължи без прекъсване. После започна да нахвърля сенките.

— Не ви ли е скучно? — запита той. — Аз съм толкова увлечен от работата, че съвсем не се занимавам с вас.

— Не — отговори Елсбет. — Аз виждам пред себе си една красива глава и цяла потънах в съзерцание. В нея има много свежест и в същото време има нещо скръбно. Около устата са обрисувани горчиви гънки — това е чудесна картина.

— Тя отговаря на оригинала.

— Къде е той?

— В моята стая.

— Нима там живее още някой друг?

— Това е моят млад приятел, който живее в моята стая. Казва се Ернест Винтер и сега се намира в Берлин. Той е музикант.

— Сигурно ви обича много…

— Това е основано на взаимни чувства.

— Но той е много по-млад от вас.

— Върху това се и гради нашата дружба. Той е млад, буен и несдържан — понякога е мечтателен и пълен с пламък — вие право отбелязахте неговото качество. Аз се отстраних от живота и се мъча да се развия хармонично. Вследствие на тези опити имам известна зрелост и опитност. И благодарение на това ние взаимно се допълваме. В моето отношение към него има нещо от бащинското чувство — той много повече се нуждае от мен, отколкото аз от него. Но в любовта и в приятелството никога не се обръща внимание на това дали ти се отплащат със същата монета. Не е само той единствен. Посещават ме още неколцина младежи, на които е съдено да станат хора. Те са мои приятели. Аз обичам младежите и се радвам, когато те могат да научат нещо от мен.

— Вие сте се отстранили от живота?

— Да. Или по-вярно, аз поживях достатъчно, получих от живота всичко, което можеше да ми даде. И затова малко по-рано от другите се отдръпнах настрана и се намирам вън от неговия пъстър хоровод. И в това има прелест. Актьорът се е превърнал в зрител.

— Нима животът е игра?

— И да, и не. Това не може да се реши никога. Нашата страст към познанието е само змия, която си яде опашката. Обективно познание не съществува. Ние се борим винаги. И кой ще вземе върху себе си смелостта да съди, да решава къде е истината и къде — лъжата. Той — Фриц посочи портрета — също принадлежи към онези, които се борят. Той е човек на действието и затова по-скоро може да бъде осъден от хората, отколкото онези, които са далеч от действието и само мислят… Мислите са невидими и затова са разрешени от законите на хората. Но делата! О!… Ала той е достатъчно силен, за да държи сметка за мнението на обществото. Пък и какво представлява сам по себе си нашият закон? Ако някой убие своя ближен, той е убиец и законът го наказва. Ако аз отворя голяма фабрика и с това донеса гибел за стотици мънички хора, като ги лиша от средства за съществуване, то аз съм добър индустриалец. Но засега завърших рисуването на вашата глава, пък и се стъмни — затова ще трябва да прекратим работата.