Эрих Ремарк - Мансардата на бляновете

— Италия — прошепна Елсбет.

— Тази тъга по Италия е жива у всеки немец — каза Фриц. — Ние всички сме я преживели. Нашите души са раздвоени — в тях гори тъгата по слънцето на Италия и тъгата по белия мрамор на Акропола. Така е било и с Хохенщауфен, загубил поради любовта си към Италия своето кралство; така е било и от Барбароса до Конрадин, завършил живота си в Италия, както и нашите поети, художници, Айхендорф, Швинд, Хайне, Мюлер, Гьоте, Миньон…

Елсбет, без фалшива свенливост, тръгна към рояла.

Фриц се облегна, заслуша се, продължавайки да се любува на нежните черти на лицето, озарено от тежкото злато на косите, залени с меката светлина на свещите.

В градините шумяха дърветата. И отново прозвуча над акомпанимента на рояла нежният женски глас.

После настъпи тишина. Бавно прозвуча последният акорд. Елсбет стана и се запъти към терасата.

Младият поет каза сурово:

— И все пак… това… е хубаво!

Мина още един миг и съветничката стана и започна да се сбогува. Но домакинята не искаше да пусне Фриц — та той беше дошъл тъй късно.

И той остана. Госпожа Хайндорф излезе в антрето да изпрати гостите.

Елсбет се върна в стаята. Фриц искаше да й благодари за пеенето, но забеляза, че тя плаче. Изплашен, той се докосна до ръката й.

— Нищо… — каза тя, — нищо… Аз сама не знам какво е това. Сърцето ми беше пълно и аз излязох на терасата. Долу чух момински смях и мъжки глас. И тогава ми се приплака. Но не говорете за това на леля. Ето, мина ми — всичко пак е наред…

— Вие можете да ми се доверите — каза Фриц.

— Аз чувствам това и ми е тъй добре край вас, макар толкова малко да ви познавам. Аз чувствам, че вие всякога ще ми помогнете, ако се нуждая от помощта ви.

— Повярвайте, това е действително така — каза Фриц. Той почувства леко вълнение. — Вие значително облекчихте с думите си моята молба. Аз работя сега една картина. Две фигури. Загубил надежда мъж, пребит от ударите на съдбата… Той е хванал с ръце главата си… И една девойка, нежно милваща косите му. Модел за мъжката фигура имам. Модела за девойката днес открих във вас. Ще ми разрешите ли да ви нарисувам?

— Вие много ли обичате идеята си? — попита девойката вместо отговор.

— Много. Но в тази картина има и друго съдържание. Тя трябва да олицетворява идеята за възхода на човека от Аз към Ти, отказ от егоизма, саможертва в името на околните. В името на младостта или в името на човечеството. И девойката трябва да изрази това решение, което дарява нему срещу отказа от удовлетворяване на личните си желания. Трагедията на твореца…

— Казват, че художниците обичат своите произведения, защото създаденото в картините е частица от тях.

— Да, така е.

Влезе госпожа Хайндорф.

— Мръкна се. Да запаля ли електричеството?

— Не — помоли Елсбет, — така е по-добре.

— Госпожо, аз искам да ви съобщя нещо. Вие помните колко се измъчих при търсенето на първия модел. И сега неочаквано намерих другия във вашата племенница. Ще ми разрешите ли да я рисувам?

— Да, разбира се, скъпи приятелю — отговори госпожа Хайндорф. — Аз много се радвам, че вашето желание тъй бързо се е осъществило.

— Бихте ли имали нещо против, ако започнем сеансите?

— Не, разбира се, но утре.

— Къде? Аз съм готов да идвам у вас, макар в ателието ми всичко да е подръка. Там и осветлението е по-хубаво.

Госпожа Хайндорф погледна Елсбет.

— Ти как мислиш, Елсбет?

Тя погледна леля си със сияещи очи.

— Разбирам — забеляза одобрително госпожа Хайндорф — какво ще предпочетеш. — И поглеждайки Фриц, сериозно добави: — Аз ви познавам и това е достатъчно! Защо да не идва племенницата ми в ателието ви? Ако искате, тя може още утре да дойде у вас. В колко часа?

— Благодаря ви, госпожо. — Фриц почтително й целуна ръката. — Ако нямате нищо против — в три часа.

— Съгласна ли си, Елсбет?

— Да… да — радостно потвърди Елсбет.

Госпожа Хайндорф се усмихна.

— Вечерта е чудна. Струва ми се, че е по-хубаво да излезем на терасата и по случай тъй щастливото разрешение на вашия проблем да изпием чаша бяло вино.

Тя позвъни и каза на лакея да изнесе на терасата плетените кресла, възглавниците и да запали цветните фенери.

При това съвсем се стъмни. Над цъфтящите вишни надвисна кръглата луна. Далеч, озарена от светлина, се виждаше гората. Тук-там трептяха първите звезди. Виното блестеше в кристалните чаши.

Госпожа Хайндорф вдигна чашата:

— За вашето щастливо откритие. За вашата картина и за изкуството!