Эрих Ремарк - Обичай ближния си

„Шест месеца“, помисли си Мориц, заслушан в звънкия глас. После поклати покорно глава.

Вратарят вдигна жезъла.

— Няма защо да прекарваш тогава двайсет милиона години в дъното на небесния театър. Веднага ще ти дадат странично кресло.

— Това е чудесно — отговори дядо Мориц, — но няма да го бъде. Нямам нито входна виза, нито разрешително за престой. И дума не може да става, разбира се, за разрешително за работа.

— Нямаш разрешително за престой ли? Нито виза? И разрешително за работа? — Вратарят вдигна глава. — Тогава ще ти дадат ложа в центъра на първия ред, точно срещу небесните ангели.

— Няма да е зле — каза Мориц, — особено като се има предвид колко обичам театъра. Но сега трябва да ти кажа нещо, което ще провали всичко. Учудвам се всъщност, че не сте поставили отвън съобщение за нас. Виждаш ли, аз съм евреин, лишен от германско поданство. От години вече живея нелегално.

Вратарят вдигна и двете си ръце.

— Евреин ли? Без поданство? Живееш от години нелегално? Тогава ще ти бъдат зачислени веднага два ангела и един тръбач. — Той се обърна и извика през вратата: — Ангелът на бездомниците! — Една исполинска фигура в синя дреха с безкрайно нежно майчинско лице пристъпи към дядо Мориц. — Ангелът на многострадалните! — извика пак вратарят и една фигура в бяло, със съд за сълзи на рамо застана от другата му страна.

— Почакайте за минутка! — помоли дядо Мориц и се обърна към вратаря: — Сигурен ли сте, че съм за там?

— Не бой се. Нашите концлагери са по-надолу.

Двата ангела го уловиха за ръка, а дядо Мориц, старият скитник, доайенът на изгнаниците, пристъпи доверчиво през вратата към една необозрима светлина, изпъстрена от цветни сенки, които полетяха все по-бързо и по-бързо…

— Мориц! — извика Одит Розенфелд от прага. — Донесох бебето. Малкото французойче. Искаш ли да го видиш?

Никой не й отговори. Тя се приближи предпазливо. Мориц Розентал от Годесберг ам Райн бе престанал да диша.

Мария отново дойде в съзнание. Цяла сутрин бе лежала в унеса на агонията. Сега можа пак да познае ясно Щайнер.

— Още ли си тук? — прошепна изплашено тя.

— Мога да остана докогато искам, Мария.

— Какво значи това?

— Дадена е амнистия, която засяга и мен. Затова не трябва да се страхуваш вече. Ще остана завинаги тук.

Тя го погледна недоверчиво.

— Казваш ми това само за утеха, Йозеф…

— Не, Мария. Амнистията бе обявена вчера. — Той се обърна към сестрата, която се суетеше из стаята. — Не е ли вярно, сестра, че от вчера вече няма опасност да ме арестуват?

— Вярно е — измънка сестрата.

— Елате по-близо, много ви моля. Жена ми би искала да ви чуе.

Сестрата продължаваше да стои наведена в своя ъгъл.

— Казах вече.

— Моля ви се, сестра — прошепна Мария.

Сестрата не проговори.

— Моля ви се, сестра — повтори болната.

Сестрата се приближи неохотно към леглото. Мария я наблюдаваше тревожно.

— Не е ли вярно — попита Щайнер, — че от вчера мога да остана завинаги тук?

— Да — преглътна сестрата.

— И че вече няма опасност да ме арестуват.

— Да, няма.

— Благодаря, сестро.

Щайнер видя, че погледът на умиращата се забулва.

Тя нямаше вече сили да плаче.

— Всичко се нареди, Йозеф — прошепна тя. — А тъкмо сега, когато мога да ти бъда полезна, трябва да си отида.

— Но ти не си отиваш, Мария…

— Толкова искам да мога да стана и да замина с теб.

— Ще заминем заедно.

Тя го гледа известно време. Лицето й беше сиво, костите сякаш мърдаха под кожата. За една нощ косите й бяха станали тъмни и безжизнени като угаснал огън. Щайнер гледаше всичко това, без да го вижда, виждаше само, че тя все още диша, а докато е жива, е все още Мария, жена му, обгърната от сиянието на младостта и съвместния им живот.

Вечерта се промъкваше в стаята, а зад вратата се чуваше как от време на време Щайнбренер покашля настоятелно и нетърпеливо. Мария задиша все по-пресекливо. Постепенно дишането й ставаше все по-неуловимо, а после стихна внезапно като заспал ветрец.

Щайнер задържа ръцете й докато изстинаха. И умря с нея. Когато се надигна, за да излезе, беше вече безчувствен чужденец, празна черупка на човешко същество. Погледна равнодушно сестрата.

Навън стоеше Щайнбренер с още един мъж.

— Чакаме те повече от три часа — изръмжа Щайнбренер. — Бъди сигурен, че ще имаш достатъчно възможност да разговаряш пак с нея.

— Сигурен съм, Щайнбренер. Винаги съм разчитал на теб в това отношение.

Щайнбренер овлажни устните си.