Эрих Ремарк - Обичай ближния си

Керн му кимна. После каза:

— Готов съм.

Представителят на полицията го предаде на друг човек, който чакаше наблизо. Инспекторът погледна Марил и се усмихна.

— Много мило сбогуване — каза той на безукорен немски. — Изглежда, че познавате много добре нашата граница.

— За жалост — отговори Марил.

Марил седеше с Вазер в някакво бистро.

— Хайде да пийнем още нещо — каза той. — Не ми се влиза в този хотел, да го вземат мътните. За пръв път ми се случва нещо подобно. Какво ще пиеш? Коняк или перно?

— Коняк — отговори достойно Вазер. — Онази анасонова ракия е за жени.

— Не и във Франция.

Марил повика един келнер и му поръча коняк и силно перно.

— Аз мога да й кажа — предложи Вазер. — В нашите среди тези неща се случват всекидневно. Постоянно залавят някого, а след това трябва да се съобщи на съпругата или приятелката му. Най-добре е да започнете да й говорите веднага за великото общо дело, което изисква винаги жертви.

— Какво дело?

— Движението. Революционната просвета на масите, разбира се.

Марил погледна внимателно Вазер. После каза спокойно:

— Не смятам, че ще стигнем далече по този път, Вазер. Тези думи стават за социалистически манифест, но не и за нещо друго. Но забравих, че ти се занимаваш с политика. Да допием чашите си и да вървим. Ще я свърша сам някак.

Платиха и тръгнаха през мекия сняг към хотел „Вердюн“. Вазер изчезна в Катакомбите, а Марил тръгна бавно по стълбите.

Почука на вратата на Рут. Тя отвори, като че е чакала на прага.

Усмивката й повехна малко, когато видя Марил.

— Марил… — започна.

— Да. Не съм този, когото очакваше, нали?

— Мислех, че е Лудвиг. Чакам го да се върне всеки момент.

— Да.

Марил влезе в стаята. Видя на масата чиния, спиртниче, на което се вареше вода, хляб, няколко резена месо и малко цветя във ваза. Видя всичко това, видя Рут, застанала в очакване пред него, и взе нерешително вазата само за да стори нещо.

— И цветя дори — промълви той.

— Цветята са евтини в Париж — каза Рут.

— Да. Но нямах предвид това. Исках да кажа само… — Марил остави отново вазата на мястото й така предпазливо, сякаш не беше от най-евтино стъкло, а от скъп порцелан. — Исках да кажа само, че всичко това затруднява още повече…

— Какво?

Марил не отговори.

— Разбрах — каза внезапно Рут. — Полицията е заловила Лудвиг.

— Да, Рут — каза Марил и се обърна към нея.

— Къде е той?

— В префектурата.

Рут грабна мълчаливо палтото си. Облече го. Сложи някои неща в джобовете си и се опита да излезе. Марил я спря.

— Глупаво е — заяви той. — Няма да помогнеш нито на него, нито на себе си. В префектурата имаме човек, който ще ни съобщи. А ти ще си останеш тук.

— Как мога да остана? Трябва да го видя отново. Да ни затворят и двамата! Така поне ще можем да минем заедно границата.

Марил я задържа. Тя беше като свита стоманена пружина. Лицето й бе пребледняло и изглеждаше още по-дребно от тревога. Отстъпи внезапно и каза безпомощно:

— Какво да правя, Марил?

— Ще си стоиш тук. В префектурата е Класман. Той ще ни каже какво става. Най-лошото, което може да стане, е да го изгонят. В такъв случай Керн ще се върне след два дни. Обещах му, че ще го чакаш тук, и той знае, че ще бъдеш разумна.

— Да, ще бъда. — Очите й се насълзиха. Тя съблече палтото си и го пусна на пода. — Защо се държат така с нас, Марил? Не сме сторили никому нищо.

— Мисля, че именно затова го правят — каза Марил и я погледна замислено. — Вярвам, че е затова.

— Дали ще го затворят?

— Не вярвам. Ще узнаем от Класман. Ще трябва да почакаме до утре.

Рут кимна и вдигна бавно палтото си от пода.

— Нищо ли не ти е казал Класман?

— Не. Аз поговорих само минутка с него. И той веднага отиде в префектурата.

— Тази сутрин бях там с него. Повикали ме бяха. — Тя извади една хартия от джоба на палтото си, разгъна я и я подаде на Марил. — За това.

Беше разрешително за престой с четириседмичен срок.

— Бежанският комитет уредил този въпрос след изтичането на паспорта ми. Класман ми го съобщи днес. От месеци се занимаваше с това. Бързах да го покажа на Лудвиг. Затова купих и цветя.

— Така било, значи! — Марил взе в ръка разрешителното. — Неочаквано щастие и злополука едновременно — каза той. — Но главно щастие. Истинско чудо. Това не се случва често. А Керн ще се върне. Вярваш, нали?

— Да — каза Рут. — Ние не струваме много един без друг. Той трябва да се върне.

— Чудесно! А сега ще дойдеш с мен. Ще отидем да вечеряме някъде. И да пийнем нещо, за разрешителното. И за Керн. Той вече е стар боец. Всички сме бойци. И ти дори. Прав ли съм?