Эрих Ремарк - Обичай ближния си

Щайнер поклати разсеяно глава. Почти не бе чул казаното.

Марил го улови за раменете.

— Не можеш да й помогнеш дори ако отидеш.

— Мога да я видя.

— Тя ще се ужаси, ако отидеш. Ако я попиташ сега, ще направи всичко възможно да те разубеди.

Щайнер гледаше втренчено към улицата, без да вижда нещо. След това се обърна бързо.

— Марил — каза той с блуждаещ поглед, — тя е единственото, което ми е останало, жива е, диша, вижда и мисли, аз съм далеч от нея, а след няколко дни ще бъде мъртва. От нея не ще остане нищо, тя ще бъде само едно чуждо, разлагащо се тяло. Но сега е жива още за няколко последни дни. Не съм ли длъжен да отида при нея? Опитай се да разбереш, че съм длъжен, няма друга възможност. Светът свършва за мен, не бих понесъл да не я видя. Предпочитам да умра с нея.

— Няма да умреш с нея. Ела да й телеграфираш. Ще ти дам моите пари. Керн ще ти даде своите. Изпращай й всеки час телеграми, каквото пожелаеш… но стой тук.

— Няма никаква опасност, ако отида. Имам паспорт. Ще се върна с него.

— Не ми разправяй глупости. Знаеш, че е опасно. Онези там имат невероятно добра организация.

— Заминавам — каза Щайнер.

Марил се опита да го улови за ръка и да го отведе.

— Казва ли ти в коя болница е? — попита той.

— Да.

— Ще попитам по телефона. Ще се обадя под чуждо име.

Щайнер стана неуверено.

— Трябва да замина веднага.

— Най-напред ще проверим по телефона. Ела да отидем във „Вердюн“.

Щайнер каза номера. След половин час телефонът иззвъня и той влезе в кабината като в тъмна пещера.

Когато излезе оттам, беше облян в пот.

— Още е жива — каза той.

— С нея ли говори? — попита Марил.

— Не. С доктора.

— Каза ли му кой си?

— Не. Казах, че се обажда неин роднина. Оперирали са я, но случаят е безнадежден. Лекарят смята, че й остават най-малко три-четири дни. Затова ми е писала. Не е очаквала, че ще получа писмото й толкова скоро. Проклятие! — Той продължаваше да държи в ръка писмото и гледаше наоколо си така, сякаш никога не е бил в мърлявото фоайе на „Вердюн“. — Заминавам още довечера, Марил.

Марил го погледна втренчено, после запита тихо:

— Да не си полудял?

— Не. Ще замина с влака. През границата. Не забравяй, че имам паспорт.

— Паспортът няма да ти помогне, щом заминеш оттук. Сам знаеш много добре това.

— Да.

— Знаеш какво значи за теб да минеш границата.

— Зная.

— Ела да изпием две шишенца ракия. Напий се. Обещавам ти да телефонирам на всеки два часа.

Щайнер го блъсна, като че отблъскваше дете.

— Не можеш да ме убедиш, Марил. Зная какво искаш да кажеш. Разбирам те. Не съм полудял. Зная какво залагам на карта, но дори ако залагах нещо хилядократно по-ценно, пак нищо нямаше да ме възпре да взема влака. Не можеш ли да разбереш това?

— Разбирам! — изрева Марил. — Разбирам много добре, затова и аз ще замина със същия влак.

Щайнер прибра вещите си. Приличаше на замръзнала река след пропукването на ледовете. Не можеше да повярва, че е разговарял с човек, който е под един покрив с Мария, струваше му се невероятно, че гласът му е прозвучал така близо до нея през черния каучук на телефонната слушалка. Всичко му се струваше невероятно — че прибира нещата си, че ще вземе влака, че утре ще бъде при нея.

Той наблъска в чантата най-необходимите вещи и я затвори. После отиде при Керн и Рут. Те бяха научили вече всичко от Марил и го чакаха със загрижено съчувствие.

— Заминавам, деца — каза Щайнер. — Това продължи много, но винаги съм знаел, че ще стигнем дотук. Не точно по този начин — добави. — Сам не мога да повярвам още, зная само, че не можеше да стане другояче. — Усмихна се тъжно.

— Сбогом, Рут.

Рут му подаде ръка. Плачеше.

— Толкова много неща бих искала да ти кажа, Щайнер! Но забравих всичко. Толкова съм огорчена! Искаш ли да го вземеш със себе си? — Тя му подаде черния пуловер. — Току-що го свърших.

Щайнер се усмихна и за миг стана пак такъв, какъвто беше винаги.

— Тъкмо навреме — каза той. — После се обърна към Керн: — Довиждане, синко. Работите се нареждат понякога опасно бавно, нали? А понякога ужасно бързо.

— Мисля, че нямаше да съм жив без теб, Щайнер — каза Керн.

— Със сигурност щеше. Все пак е много мило да чуя тези думи. Това значи, че не съм си пропилял времето напразно.

— Върни се пак при нас — каза Рут. — Само това можем да ти кажем. Върни се. Ние не можем да направим нещо голямо за теб. Но всичко, каквото имаме, е твое завинаги.

— Чудесно! Ще видим. Довиждане, деца! Горе главите!