Эрих Ремарк - Обичай ближния си

— Искаме да те изпратим до гарата — каза Керн.

Щайнер се поколеба.

— Марил ще дойде с мен. Добре. Елате и вие.

Слязоха. На улицата Щайнер се обърна да погледне още веднъж олющената сива фасада на хотела.

— „Вердюн“… — прошепна той.

— Дай да ти нося чантата — каза Керн.

— Защо, синко? Мога да си я нося и сам.

— Дай ми я — помоли Керн със свенлива усмивка. — Днес следобед й показвах колко силен съм станал.

— Да, наистина ми показа това днес следобед. Колко отдавна беше!

Щайнер подаде чантата си на Керн, защото знаеше, че момъкът иска да направи нещо за него, но нямаше какво друго, освен незначителната услуга да носи чантата му.

Пристигнаха точно навреме преди заминаването на влака. Щайнер влезе и спусна един прозорец. Не беше потеглил още, но на изпращачите му се стори, че прозорецът ги разделя вече безвъзвратно от него. Керн погледна с пламнал поглед строгото слабо лице, като се опитваше да го запечата завинаги в съзнанието си. Този човек от месеци беше негов приятел и учител, на него трябваше да благодари за своето самообладание.

Сега виждаше същото това лице, овладяно и спокойно, да отива доброволно към унищожение. Защото никой не вярваше в чудото, че Щайнер ще се върне.

Влакът потегли. Всички мълчаха. Щайнер вдигна бавно ръка. Тримата останали на перона го гледаха, докато вагоните изчезнаха зад един завой.

— Проклятие! — каза най-после дрезгаво Марил. — Елате. Трябва да пийна нещо. Виждал съм много хора да умират, но до днес не бях присъствал на самоубийство.

Върнаха се в хотела. Керн и Рут отидоха в нейната стая.

— Рут — каза след малко Керн, — всичко опустя внезапно и се чувствам вледенен, сякаш целият град е умрял.

Вечерта отидоха да посетят дядо Мориц, който беше на легло.

— Седнете, деца — каза той. — Зная всичко, но нищо не може да се направи. Всеки човек има правото да реши сам съдбата си.

Мориц Розентал знаеше, че няма да стане никога вече. Затова бе сложил леглото си така, че да може да гледа през прозореца. Нямаше много за гледане. Само една редица къщи насреща. Но тъй като нямаше друго, и това не беше малко. Той гледаше прозорците, които бяха станали символ на живота за него. Виждаше ги как се отварят сутрин, как на тях се появяват лица. Виждаше младата жена, която седеше следобед почти неподвижно зад отворените прозорци, загледана втренчено в улицата. Виждаше плешивия мъж от най-горния етаж, когато вечер правеше гимнастически упражнения пред отворения прозорец. Вечер гледаше светлините зад спуснатите завеси, виждаше движещи се сенки, виждаше прозорци, тъмни като изоставени зимници, а други осветени до късно през нощта. Тези светлини и неясният уличен шум бяха за него външният свят, към който сега принадлежаха само мислите, не и тялото му. Между четирите стени на стаята му властваше светът на спомените. С последни сили бе наредил по стените с помощта камериерката всички фотографии, които притежаваше.

На стената над леглото му висяха избелели семейни снимки — родителите, жена му, умряла преди четиресет години, синът, починал на петдесет, отишлият си на седемнайсет внук, починалата на трийсет и пет години снаха — мъртъвци, сред които старият Мориц Розентал очакваше сам смъртта.

Отсрещната стена беше покрита с пейзажи. Снимки от Рейн, градове, замъци и лозя, между които бяха пръснати цветни изрезки от вестници, изгреви и бури над Рейн и най-после цяла редица изгледи от градчето Годесберг ам Райн.

— Не мога иначе — каза смутено дядо Мориц. — Би трябвало да имам и изгледи от Палестина, поне няколко в цялата сбирка, но те не означават нищо за мен.

— Колко време си живял в Годесберг? — попита Рут.

— До седемнайсетгодишна възраст. Тогава напуснахме града.

— А по-късно?

— Не съм се връщал никога там.

— Отдавна е било, дядо Мориц — каза Рут.

— Да, много преди твоето идване на този свят. Майка ти трябва да се е родила по това време.

„Странно — помисли си Рут. — Когато майка ми се е родила, тези изгледи са били вече спомен в мозъка зад това чело. Тя изживя тежкия си живот и изчезна, а същите спомени преследват това старческо чело, сякаш са по-силни живота.“

Някой почука на вратата. Почти веднага влезе Одит Розенфелд.

— Одит! — каза дядо Мориц. — Моя вечна любов! Откъде идваш?

— От гарата, Мориц. Току-що изпратих Макс. Замина за Лондон, а оттам за Мексико.

— Останала си, значи, сама, Одит…

— Да, Мориц. Вече всички са уредени и ще могат да работят.