Эрих Ремарк - Обичай ближния си

— След една-две години всичко това няма да има значение — предсказа той.

— Къде ще отидеш? — попита Пилето.

— В Чехословакия. А ти? В Унгария ли?

— В Швейцария. Обмислих. Ела с мен. Оттам ще наредим да ни изгонят във Франция.

Керн поклати отрицателно глава.

— Не. Ще се опитам да стигна до Прага.

След няколко минути доведоха Щайнер.

— Знаеш ли името на полицая, който ме удари в лицето при арестуването ми? — обърна се той към Керн. — Леополд Шефер. Живее на „Траутенау Алее“ 27. Прочетоха ми това като част от доклада. Не е казано, разбира се, че ме е ударил. А само че аз съм го заплашил. — Той погледна Керн. — Мислиш ли, че някога ще забравя името и адреса му?

— Не — каза Керн. — Сигурно не.

— Така мисля и аз.

Щайнер и Керн бяха изведени от един цивилен полицай от криминалната служба. Керн бе развълнуван. Той спря неволно, щом излязоха от сградата. Гледката му се стори успокоителна като южен ветрец. Небето беше синьо, едва доловимо помрачено над къщите.

Островръхите покриви поглъщаха последните червеникави лъчи на слънцето, Дунавът блестеше, лъскави автобуси се промъкваха сред поток от пешеходци, които се прибираха вкъщи или се разхождаха по улиците. Група девойки в светли дрехи минаха със смях край тях. На Керн му се стори, че никога не е виждал толкова хубава гледка.

— Да вървим — каза чиновникът.

Керн примигна. Забеляза, че един минувач го гледа втренчено, и сам той се погледна засрамен.

Тръгнаха по улицата от двете страни на цивилния полицай. Пред кафенетата бяха изнесени маси и столове, навред седяха и разговаряха весели хора. Керн наведе глава и ускори ход. Щайнер го погледна с добродушна насмешка.

— Тези работи не са за нас, момко, нали?

— Не — отговори Керн и стисна устни.

Съдържателката на пансиона ги посрещна със смесица от досада и съчувствие. Даде им веднага вещите, нищо не беше откраднато. Керн бе решил в килията да си облече веднага чиста риза, но сега промени решението си. Взе под мишница вехтия си куфар и благодари на съдържателката.

— Съжалявам, че ви създадохме толкова неприятности — каза й.

Съдържателката махна с ръка.

— Пазете си здравето — каза тя. — И вие също, хер Щайнер. Накъде сега?

Щайнер махна неопределено с ръка.

— По обичайния път на пограничните буболечки — от един шумак в друг.

Хазайката се поколеба за миг, после отиде бързо към ореховия бюфет във форма на средновековен замък.

— Пийнете нещо — на добър час.

Тя донесе три чаши и бутилка.

— Сливовица ли? — попита Щайнер.

Тя кимна утвърдително, като подаде една чашка и на полицая. Той изтри мустаците си и обясни:

— И ние просто изпълняваме службата си.

— Разбира се. — Хазяйката му наля още една чашка. — Защо не пиете? — обърна се тя към Керн.

— Не мога на празен стомах.

— Така ли! — Хазяйката го изгледа внимателно. Обичайно студеното й, намръщено лице се разнежи ненадейно.

— Господи! Та той е още дете! — промълви тя. После извика: — Франц, един сандвич!

— Благодаря, не трябва — изчерви се Керн. — Не съм гладен.

Келнерът донесе дебел сандвич с шунка.

— Без преструвки — каза хазяйката, — яжте!

— Не искаш ли половината? — обърна се Керн към Щайнер. — Много е за мен.

— Не приказвай, ами яж — каза Щайнер.

Керн изяде сандвича и изпи чаша ракия; след това се сбогуваха. Напуснаха града с тролейбус. Керн изведнъж се почувства много уморен. Люшкането на колата го приспа. Той видя като насън летящите къщи, фабрики, улици, гостилнички с високи орехи, ливади, полета, които се разстилаха безкрайно в мекия синкав мрак на вечерта. Беше почти упоен от яденето. Мислите му се замъглиха и се превърнаха в сън — той видя бяла къща сред цъфнали кестени, група господа в жакети с тържествени изражения, които му поднасяха диплом за почетно гражданство и един диктатор във военна униформа, коленичил за прошка пред него.

Беше се стъмнило вече, когато стигнаха до митницата. Чиновникът от криминалната служба ги предаде на митничарите и си тръгна обратно в модрия полумрак.

— Много е рано още — каза един чиновник, който спираше и преглеждаше колите. — Най-удобното време е към девет и половина.

Керн и Щайнер седнаха на една пейка срещу вратата и почнаха да наблюдават пристигащите коли. След малко дойде втори митничар. Той ги отведе по една пътечка вдясно от митницата. Тръгнаха през ухаеща на росна пръст поляна, покрай няколко къщи с осветени прозорци и през малка горичка.