Эрих Ремарк - Обичай ближния си

— Много нещо знаеш тогава! Малцина знаеха толкова преди войната.

— Преди войната! Преди столетие!

— Преди хилядолетие! — изсмя се Щайнер. — На двайсет и две години лежах във военна болница. Там научих нещо. Интересува ли те какво?

— Да.

— Добре. — Щайнер изпусна няколко кълба дим. — Не бях ранен тежко. Не много болезнена мускулна рана. Но до мен лежеше приятелят ми. Не кой да е приятел — моят приятел. Парче от шрапнел бе разкъсало корема му. Той лежеше и пищеше. Никакъв морфин, разбираш ли? Нямаше достатъчно и за офицерите дори. На втория ден беше така прегракнал, че можеше само да хърка. Молеше ме да го довърша. Бих изпълнил молбата му, ако знаех как да го сторя. На третия ден ни донесоха за обяд грахова чорба. Гъста чорба с бекон, каквато ядяхме преди войната. Дотогава ни бяха давали само някаква помия. Изядохме я. Бях-ме ужасно гладни. Докато сърбах сладко чорбата си като прегладнял вол, видях зад ръба на чинията лицето на приятеля ми със зяпнали устни, в предсмъртни мъки; след два часа умря. А аз ядях в това време и като че никога не бях вкусвал нещо по-вкусно.

Той помълча.

— Бил си ужасно гладен — каза Керн.

— Не, не е там работата! Въпросът е, че някой може да издъхва до теб, а ти не чувстваш това. Може да изпитваш състрадание, но мъката му не споделяш. Коремът ти е здрав и това е важно за теб. На половин метър от теб за някого светът свършва в предсмъртно хъркане, а ти не усещаш нищо. Това е световното нещастие. Запомни го, синко! Затова напредъкът е толкова бавен и всичко се връща толкова бързо назад. Смяташ ли, че е така?

— Не — каза Керн.

— Добре — изсмя се Щайнер. — Но помисли все пак понякога и по този въпрос. Може би ще е от полза.

Той се изправи.

— А сега тръгвам. Назад. Митничарят няма да ме очаква вече. Наблюдавал е първите трийсет минути. Утре рано ще поднови наблюдението. Но няма да му мине през ум, че ще пропълзя назад толкова скоро. Такава е психиката на митничаря. Жертвата обикновено е по-хитра от ловеца. Знаеш ли защо?

— Не.

— Защото залага много повече. — Той потупа Керн по рамото. — Затова и евреите са станали най-хитрият народ в света. Първият закон на живота е, че опасностите изострят ума.

Той подаде ръка на Керн. Голяма, суха и топла ръка.

— Късмет! Може да се срещнем пак. Вечер често ходя в кафене „Шперлер“. Потърси ме там.

Керн кимна.

— Пази се. И не забравяй колодата карти. Те развличат и прогонват мислите. А това е много важно за бездомника. Не играеш лошо жас и тарок, но на покер трябва да блъфираш повече.

— Добре — засмя се Керн. — Ще се науча да блъфирам. Благодаря за всичко.

— Трябва да отвикнеш да благодариш. Или не, недей. Може би ще ти е от полза. Не искам да кажа от полза пред другите, а за самия теб. Признателността стопля сърцето, което може да я чувства. И помни винаги: всяко нещо на този свят е по-добро от войната.

— И от смъртта.

— Не зная какво е смъртта, но сигурно е по-добра от умирането. Довиждане, синко.

— Довиждане, Щайнер.

Керн остана известно време на същото място. Небето беше светло, пейзажът спокоен: не се мяркаха никакви хора. Керн седеше тихо под цера. Прозрачната зеленина на листата над него приличаше на зелено платно, което отнася земния кораб с лъха на лек ветрец в синята безкрайност. Край звездните фарове и спасителния светлинен сигнал на луната.

Керн реши да се опита да стигне тази нощ до Братислава, а оттам до Прага. Човек се чувства винаги по-безопасно в голям град. Той отвори куфара си и извади чиста риза и чорапи… Знаеше, че е от значение да бъде спретнат, ако срещне някого по пътя. Освен това преобличането щеше да му помогне да се отърве от спомена за затвора.

Изпита странно чувство, когато застана гол в лунната светлина. Като загубено дете. Бързо взе от тревата чистата риза и я облече. Синя риза — която се цапаше по-трудно. На лунната светлина изглеждаше сиво-виолетова. Той реши да не губи смелост.

Керн пристигна в Прага следобед. Остави куфара си на гарата и веднага отиде в полицията. Не държеше да се представи; просто искаше малко спокойствие, за да обмисли какво ще прави по-нататък. Участъкът беше най-доброто място за тази цел. Там нямаше полицаи, които да се въртят и да питат за документи.

Той седна на пейка в коридора. Насреща беше канцеларията, където разпитваха чужденците.

— Тук ли е още чиновникът с острата брадичка? — запита Керн седналия до него човек.

— Не зная. Този, когото видях, беше без брада.