Эрих Ремарк - Обичай ближния си

Всеки бе разказал и повторил стотина пъти историята си. Сега оставаше само едно — да се чака. Това беше последната преграда срещу отчаянието.

Повече от половината бяха евреи. До Керн седеше блед мъж с крушовидна глава и кутия за цигулка на коленете. От другата му страна бе клекнало старче с белег на изпъкналото чело. То непрестанно сключваше и разделяше ръце. До него се бяха свили рус младеж и мургава девойка. Държаха се здраво за ръка, сякаш се страхуваха, че ако вниманието им отслабне и за миг дори, може да ги разделят един от друг. Те не се поглеждаха: очите им бяха зареяни някъде в пространството или в миналото, а и не изразяваха никакво вълнение. Зад тях седеше дебела жена, която плачеше безгласно. Сълзите се търкаляха по бузите и брадичката й върху роклята; тя не им обръщаше внимание и не правеше опит да ги спре. Ръцете й бяха отпуснати в скута.

В тази обстановка на мълчаливо примирение и мъка играеше дете. Шестгодишно момиченце с черна коса и блестящи очи. То подскачаше нетърпеливо и пъргаво из стаята. Най-после спря пред мъжа с крушовидната глава. Погледна го, после посочи сложената на коленете му кутия.

— Има ли цигулка вътре? — запита храбро с пискливото си гласче.

Мъжът погледна така, сякаш не беше разбрал, но после кимна.

— Покажи ми я — каза момиченцето.

— Защо?

— Искам да я видя.

Цигуларят се поколеба за миг, после отвори кутията, извади цигулката, увита във виолетова копринена кърпа, и я отви внимателно.

Момиченцето дълго я гледа, сетне вдигна предпазливо ръка и докосна струните.

— Защо не свириш? — попита то.

Цигуларят не отговори.

— Хайде, изсвири нещо! — повтори девойчето.

— Мириам! — извика с плътен и повелителен глас една жена с кърмаче, седнала в другия край на стаята. — Ела при мен, Мириам!

Момиченцето не й обърна внимание. Продължаваше да гледа цигуларя.

— Не можеш ли да свириш?

— Мога.

— Защо не свириш тогава?

Цигуларят се огледа стеснително. Голямата му красиво очертана ръка бе прегърнала цигулката. Привлечени от разговора, някои от съседите му се обърнаха към него. Той не знаеше накъде да погледне. Най-после каза:

— Не мога да свиря тук.

— Защо да не можеш? — попита момиченцето. — Посвири! Толкова е скучно!

— Мириам! — извика майката.

— Детето има право — каза старецът с белега на челото, седнал до цигуларя. — Посвири! Ще ни позабавляваш; мисля, че не е забранено.

Цигуларят продължаваше да се колебае. После извади лъка от кутията, взе го в ръка и опря цигулката в рамото си. В стаята се понесоха първите ясни ноти.

На Керн му се стори, че почувства милувка, като че нечия ръка изхвърли нещо от него. Той се опита да й се противопостави, но не можа. Отначало потрепери, после почувства ободрителна топлота.

Вратата на канцеларията се отвори и се показа главата на секретаря. Той влезе при другите, оставяйки вратата отворена. Канцеларията беше осветена и ниската му прегърбена фигура се очерта рязко на прага. Понечи да каже нещо, но само отпусна глава и се заслуша. Вратата се затвори бавно и безшумно зад него, побутната сякаш от невидима ръка.

Сега в стаята съществуваше само цигулката. Тя изпълни тежкия задушен въздух, преобрази всичко, сля безгласната самота на тези създания, сгушени в сянката на стените, и я обедини в един общ, безкраен стон на копнеж.

Керн обгърна с ръце коленете си. Отпусна глава и се остави да бъде отнесен от пороя. Струваше му се, че той го води далеч, в някаква чужда за самия него и за всички страна. Малкото чернокосо девойче клекна на пода до цигуларя. Седеше безмълвно и неподвижно и го гледаше.

Цигулката млъкна.

Керн, който свиреше малко на пиано, разбираше достатъчно от музика, за да може да прецени, че цигуларят свири великолепно.

— Шуман? — запита старецът до цигуларя.

Цигуларят кимна.

— Посвири още — каза девойчето. — Посвири нещо, за да ни разсмееш!

— Мириам! — извика майката.

— Добре — каза цигуларят и вдигна отново лъка.

Керн се огледа и видя наведени глави или вдигнати пребледнели лица, видя мъка, отчаяние и нежно преобразяване, предизвикано за миг от песента на цигулката. Видя ги и си припомни много подобни стаи, пълни с изгнаници, чиято единствена вина беше, че са се родили и живеят. Тази неправда съществуваше, а същевременно съществуваше и тази музика! Това беше неразбираемо. То беше едновременно безсмъртна утеха и отвратителна насмешка. Керн видя, че цигуларят облегна глава на цигулката, сякаш я скланя на рамото на любимата си. „Няма да се отчая — помисли си Керн, докато полумракът се сгъстяваше в голямата зала. — Няма да се отчая! Животът е прекрасен и чудноват, а аз не го познавам още; той е песен, вик, зов от далечни гори, от незнайни кръгозори, в непознати нощи… Няма да се отчая.“ Мина доста време, преди да забележи, че музиката е спряла.