Эрих Ремарк - Обичай ближния си

Керн се поколеба за миг. Никога досега не бе спирал професор. Но след опита с цигуларя тръгна към него.

— Извинете, че ви заговорвам, господин професоре — каза той. — Никога не бих повярвал, че аз ще мога да ви дам съвет. Но сега желая да опитам.

Професорът се спря и каза разсеяно:

— Кажете, моля! Ще ви бъда признателен. Как се казвахте?

— Керн. Лудвиг Керн.

— Ще ви бъда признателен, господин Керн. Необикновено признателен, наистина.

— Това, което ще ви кажа, едва ли е съвет. То е само поука от опита. Вие се опитвате да продадете прахосмукачка и грамофон. Откажете се от това намерение. То е само губене на време. Стотици емигранти правят същите опити. Безнадеждно е, все едно да накарате някого да сключи застраховка за живот.

— Това беше следващото ми намерение — прекъсна го възбудено професорът. — Някой ми каза, че е много лесно и може да се спечелят добри пари.

— Той ви предложи комисиона за всяка сключена застраховка, нали?

— Да, разбира се. Добра комисиона.

— Нищо друго? Никакви пари за разноски или заплата?

— Не, нищо подобно.

— И аз мога да ви направя такова предложение, то не значи нищо. Продали ли сте поне една прахосмукачка, господин професоре? Или поне един грамофон?

Професорът го погледна безпомощно и каза, странно смутен:

— Не, но се надявам скоро…

— Откажете се — отговори Керн, — това е моят съвет. Купете няколко чифта връзки и боя за обувки или няколко пакета безопасни игли. Дреболии, които са потребни всекиму. Продавайте ги на ръка. Няма да спечелите много, но все ще продадете нещо от време на време. Стотина емигранти се занимават и с това, разбира се. Но хората купуват по-често безопасни игли, отколкото прахосмукачки.

— Не беше ми хрумвало — каза професорът, като го погледна замислено.

— Предполагам — усмихна се стеснително Керн. — Но помислете. От опит зная, че е по-добре. И аз се опитвах някога да продавам прахосмукачки.

— Може би сте прав. — Професорът подаде ръка. — Благодаря ви. Много сте любезен.

Гласът му внезапно стана странно тих и покорен, като на студент, който се явява неподготвен на изпит.

Керн прехапа устни.

— Аз посещавах всичките ви лекции — каза той.

— Да, да… — Професорът махна разсеяно с ръка. — Благодаря ви, господин… господин…

— Керн. Няма значение.

— Напротив, хер Керн! Извинете, паметта ми не е много добра напоследък. Много ви благодаря. Ще направя опит, господин Керн.

Хотел „Бристол“ беше разнебитена сграда, наета от Комитета за подпомагане на бежанците. На Керн дадоха легло в стая с още двама души. След вечерята много му се спеше и си легна веднага. Другарите му не бяха в стаята. Не ги чу кога са дошли.

Посред нощ го събудиха писъци. Той скочи мигом от леглото, грабна, без да мисли, куфарчето и дрехите си и хукна по коридора. Навън беше тихо. Пред стълбите спря, остави куфара и се ослуша… После потърка очи със сключени пестници. Къде е? Какво става? Къде е полицията?

Постепенно се опомни. Огледа се и се усмихна с облекчение. Беше в Прага, в хотел „Бристол“, с разрешително за четиринайсет дни. Глупост беше да се плаши така! Сигурно е сънувал. Той се обърна и си помисли: „Това не трябва да се повтаря. Всичко е загубено, ако започна да се стряскам така“. Отвори вратата и затърси в тъмнината леглото си. То беше вдясно, до стената. Остави тихо куфара и метна дрехите си на леглото. После потърси одеялото. Изведнъж, тъкмо когато се готвеше да легне, ръката му докосна нещо меко, топло и туптящо. Той подскочи.

— Кой е? — запита сънливо гласът на девойка.

Керн притаи дъх. Влязъл беше в друга стая.

— Кой е? — повтори гласът.

Керн не помръдна. Чувстваше, че го облива пот. След известно време се чу въздишка и шум от обръщането на девойката. Почака няколко минути. Не чуваше вече никакъв шум, освен по-дълбоко дишане в тъмнината.

Той прибра тихо вещите си и се измъкна предпазливо от стаята.

В коридора срещу стаята на Керн бе застанал мъж по риза и с очила. Той го видя как изнася вещите си от съседната стая. Самият Керн беше толкова смутен, че не можеше да обясни нищо. Влезе мълчаливо през отворената врата край мъжа, който не му направи път, прибра вещите си и легна. Но преди да легне, провери внимателно леглото. Никой не спеше под одеялото.

Мъжът постоя още малко на прага; слабата светлина от коридора се отразяваше в очилата му. После влезе и блъсна вратата. В същия миг се чу нов писък.

Сега Керн разбра.

— Не ме бий, не ме бий. Не ме бий, за бога! Моля ти се, моля ти се! Оох…