Эрих Ремарк - Обичай ближния си

— Може да е преместен. Как вървят работите тук?

— Не са зле — каза другият. — Лесно може да получиш разрешение за няколко дни. Но после е мъчното. Много са тук.

Керн обмисли. Ако успее да получи разрешение за няколко дни, ще може, както бе научил от по-раншния си опит, да получи от бежанския комитет карти за храна и нощуване за цяла седмица. Ако не му дадат разрешение, излагаше се на опасност да го затворят и да го изгонят отново зад граница.

— Твой ред е — каза седналият до него. — Керн вдигна глава.

— Не искаш ли да влезеш пръв? Аз не бързам.

— И аз.

Другият стана и влезе. Керн предпочете да го изчака да излезе, преди да реши дали да влезе. Разхождаше се неспокойно по коридора. Другият излезе най-после. Керн изтича към него.

— Как мина? — попита той.

— Десет дни — каза човекът със светнало лице. — Какво щастие! Без да се помоля дори. Беше в добро настроение. Или пък защото няма голям наплив днес. Миналия път ми дадоха само пет дни.

Керн се съвзе.

— И аз ще опитам тогава.

Чиновникът нямаше остра брадичка. При все това Керн мислеше, че го е виждал и по-рано. Може би я беше избръснал междувременно. Играеше си с хубаво седефено ножче.

— Беглец ли? — попита той, като вдигна към Керн уморените си рибешки очи.

— Да.

— От Германия ли?

— Да. Днес пристигнах.

— Документи?

— Никакви.

Чиновникът кимна. Затвори ножчето и отвори тирбушона. Керн забеляза, че седефената дръжка има и пиличка за нокти. Чиновникът започна да изглажда внимателно с нея нокътя на палеца си. Керн зачака. Струваше му се, че нокътят на този уморен мъж пред него е най-важното нещо в света. Не смееше дори да си поеме дъх, за да не обезпокои и разсърди чиновника. Само скръсти незабелязано ръце зад гърба си.

Нокътят най-после бе изгладен. Чиновникът го прегледа самодоволно и вдигна глава.

— Десет дни — каза той. — Може да останеш десет дни, след това трябва да напуснеш страната.

Керн почувства, че напрежението отмина. Стори му се, че ще падне; в действителност само въздъхна дълбоко. Съвзе се бързо. Научил бе вече да се ползва от щастливия случай.

— Бих ви бил много признателен — каза той, — ако ми дадете две седмици.

— Не може. Защо?

— Очаквам да ми изпратят документите и се нуждая от постоянен адрес. След това искам да отида в Австрия.

Керн се боеше, че е провалил всичко в последната минута, но не можеше да се спре, след като бе започнал. Лъжеше ловко и бързо. Със същото удоволствие би казал и истината, но знаеше, че трябва да излъже. Чиновникът, от друга страна, знаеше, че трябва да повярва на тези лъжи, защото нямаше възможност да ги провери. Така и двамата бяха почти убедени, че говорят истината.

Чиновникът затвори шумно тирбушона и каза:

— Добре. Давам две седмици по изключение. Но след това няма да има никакво продължение.

Той взе един формуляр и започна да го попълва. Керн го гледаше като че ли е пишещ архангел. Просто не можеше да повярва на очите си. До последната минута очакваше, че чиновникът ще погледне в азбучника и ще открие, че Керн е бил вече два пъти в Прага. За да избегне тази опасност, той даде друго малко име и рождена дата. По този начин би могъл да поддържа винаги, че другият е брат му.

Но чиновникът беше толкова уморен, че не погледна нищо. Той бутна формуляра към Керн.

— Ето. Има ли още много отвън?

— Не, струва ми се. Когато дойдох нямаше никого.

— Чудесно.

Чиновникът извади кърпичката си и започна да лъска грижливо седефената дръжка на ножчето. Едва ли забеляза, когато Керн му благодари и се втурна навън, сякаш се боеше да не му отнемат разрешителното.

Едва след като излезе от сградата, той спря и се огледа. „Прекрасни небеса — помисли си развълнувано. — Прекрасни сини небеса! Върнах се, не ме затвориха, няма защо да се страхувам четиринайсет дни — цели четиринайсет дни и нощи, цяла вечност! Бог да благослови чиновника със седефеното ножче! Пожелавам му да си намери скоро друго, със скрит часовник и златни ножички.“

Пред входа до него стоеше полицай. Керн пипна разрешителното в джоба си, след това се приближи решително към полицая.

— Колко е часът? — попита той.

Имаше часовник, но за него беше рядко удоволствие да може да се приближи без страх до полицай.

— Седем — изръмжа униформеният.

— Благодаря. — Керн тръгна бавно по стълбите. Искаше му се да тича. Едва сега повярва, че всичко е истина.

Голямата чакалня на Комитета за подпомагане на бежанците беше препълнена. Но колкото и да е странно, изглеждаше празна. Посетителите седяха или стояха прави в полумрака като призраци. Почти никой не говореше.