Эрих Ремарк - Обичай ближния си

— Какво беше това? — попита момиченцето.

— Германски танци от Франц Шуберт — каза мрачно цигуларят.

Старецът до него се засмя.

— Германски танци! — Той потърка белега на челото си и повтори: — Германски танци!

Секретарят завъртя електрическия ключ до вратата и каза:

— Следващият!

На Керн дадоха бележка за нощуване в хотел „Бристол“ и десет купона за хранене в трапезарията на площад „Вацлав“. Щом взе в ръка купоните, той изведнъж почувства, че е ужасно гладен, и хукна по улиците от страх да не закъснее.

Не беше закъснял, но всички места бяха заети и трябваше да чака. Между тези, които се хранеха, видя един от бившите си професори в университета. Прииска му се да отиде да го поздрави, но след като размисли, реши да не го прави. Знаеше, че много емигранти не обичат да им припомнят миналия живот.

По някое време в трапезарията влезе цигуларят, който се заоглежда учудено. Керн му направи знак, цигуларят се изненада, но все пак тръгна бавно към него.

Керн се смути. Виждайки отново този човек, отначало помисли, че са стари познати; а сега изведнъж разбра, че още не са си продумали.

— Извинете — каза той, като се изчерви, — но преди малко ви чух като свирехте, а сега си помислих, че може би не познавате тукашната обстановка.

— Не я познавам наистина. Вие познавате ли я?

— Да. Бил съм вече два пъти.

— Дълго ли сте отсъствали от Чехия?

— Две седмици. Днес пристигнах.

Керн забеляза, че професорът и друг мъж до него стават.

— Освободиха се две места — каза бързо той. — Елате.

Те тръгнаха между масите. Професорът вървеше към тях по тясната пътечка. Той погледна неуверено Керн и спря.

— Не ви ли познавам?

— Бях ваш студент — каза Керн.

— Да, разбира се. — Професорът кимна. — Кажете ми, познавате ли някого, който би желал да купи една прахосмукачка? Десет на сто намаление и на изплащане или радио с грамофон?

Керн се смая. Професорът беше прочут изследовател на рака.

— Не, не познавам, за съжаление — каза съчувствено той. Знаеше какво значи да се продават прахосмукачки и грамофони.

— Така и предполагах — каза професорът с разсеян поглед. — Извинете — добави той, като че говореше на съвсем друг човек, и продължи пътя си.

Имаше ечемичена супа и варено говеждо. Керн омете лакомо чинията си. Когато вдигна глава, видя че цигуларят седи до него със сложени до масата ръце и непокътнато блюдо.

— Няма ли да ядете? — попита учудено Керн.

— Не мога.

— Болен ли сте?

Крушовидната глава на цигуларя беше болезнено жълта под тебеширената светлина на голите електрически лампи от тавана.

— Не.

— Трябва да ядете — каза Керн.

Цигуларят не отговори. Запали цигара и започна да пуши бързо. После бутна чинията настрана и каза:

— Не може да се живее така.

— Нямате ли паспорт? — попита Керн, като го погледна.

— Да, имам, но… — Цигуларят загаси нервно цигарата си. — Пак не е възможно да се живее така. С лишения, без почва под краката.

— Господи — каза Керн, — имате паспорт и цигулка…

Цигуларят вдигна глава.

— Но това е съвсем друго — каза раздразнено той. — Не разбирате ли?

— Не, не мога да ви разбера.

Керн беше ужасно разочарован. Смяташе, че всеки, който може да свири така, е необикновена личност. Човек, от когото може да се поучи… А видя сега пред себе си един огорчен мъж, петнайсет години по-възрастен от него самия и безпомощен като галено дете.

„Първата фаза от емигрантския живот — помисли си Керн. — Скоро ще се успокои.“

— Наистина ли няма да изядете супата си? — попита.

— Няма.

— Дайте ми я тогава. Аз съм още гладен.

Цигуларят бутна чинията към него. Керн бавно изяде супата. Всяка лъжичка съдържаше сила за посрещане на страданията и той не искаше да загуби ни една от тях. После стана.

— Благодаря ви за супата. Щеше да е по-добре, ако я бяхте изяли сам.

Цигуларят го погледна с обезобразено от намръщена гримаса лице.

— Много сте млад още, за да разберете тези неща — каза той, като че се извиняваше.

— Разбирането е по-лесно, отколкото смятате — отговори Керн. — Вие сте нещастен и нищо повече.

— Какво искате да кажете с това „нищо повече“?

— Че не е кой знае какво. Отначало мислите, че е нещо особено. Но като поскитате повечко, откривате, че нещастието е най-обикновеното състояние.

Керн излезе. И видя с изненада, че професорът се разхожда нагоре-надолу по отсрещния тротоар. Стойката му — със сключени на гърба ръце и леко наведено напред тяло — беше същата, каквато имаше, когато се разхождаше по подиума, представяйки някое сложно ново откритие в изследванията върху рака. Само че сега мислеше навярно за прахосмукачки и грамофони.