Эрих Ремарк - Обичай ближния си

Писъкът се превърна в хъркане, от което биха могли да ти настръхнат косите, и заглъхна. Керн седна в леглото си.

— Какво става? — попита той в тъмнината.

Щракна електрическия ключ и в стаята светна.

Мъжът с очилата стана и отиде до третото легло, където лежеше облян в пот мъж с безумен поглед и зинала уста. Взе чаша вода и я поднесе до устата му.

— Пий! Сънуваш! В безопасност си.

Мъжът започна да пие жадно, а адамовата ябълка се движеше нагоре-надолу в мършавата му шия. После се отпусна изтощен, затвори очи и въздъхна дълбоко.

— Какво има? — попита пак Керн.

Мъжът с очилата отиде до леглото му.

— Какво има ли? Сънувал е лош сън. И вика. Освободен е преди две седмици от концентрационен лагер. Нерви, нали знаеш.

— Да — каза Керн.

— От тази стая ли си? — попита мъжът с очилата.

Керн кимна утвърдително.

— И мен ме хванаха нервите. Щом чух първия писък, изскочих навън. Помислих, че полицаите идват за проверка. После влязох в друга стая.

— Така било, значи!

— Извинете ме, моля ви — обади се третият. — Ще стоя буден вече. Извинете.

— О, глупости! — каза мъжът с очилата, като се върна към леглото си. — Вашите кошмари не ни тревожат ни най-малко. Нали, момко?

— Ни най-малко — повтори Керн.

Ключът щракна отново и стаята потъна в мрак.

Керн легна, но дълго не можа да заспи. Странна бе онази случка в съседната стая. С меката гръд под тънката завивка. Още я чувстваше и му се стори, че ръката му не е вече същата.

След това чу, че онзи, който бе викал насън, става от леглото си и сяда до прозореца. Наведената му глава се очерта в настъпващата светлина на зората като тъмната статуя на покланящ се роб. Керн го наблюдава известно време. После заспа.

Йозеф Щайнер мина без неприятности границата. Познаваше добре местността, а опитът му от военните патрули му бе много полезен. Той беше ротен командир и през 1915 година бе получил Железния кръст за едно опасно разузнаване, при което бе заловил пленник.

За около час излезе от опасната зона. Взе тролея за Виена. Вътре нямаше много хора. Кондукторът го позна.

— Връщаш ли се вече?

— Второкласен билет до Виена — отвърна Щайнер.

— Бързо се справи — каза кондукторът.

Щайнер го погледна.

— Разбирам ги тези работи — продължи кондукторът. — Всеки ден изпращат под стража хора до границата; човек запомня полицая. Неприятна работа! Ти замина със същата кола, но не си я спомняш.

— Не разбирам какво говориш.

Кондукторът се изсмя.

— Ще си спомниш. Слушай, застани на задната платформа. Ако видиш контрольор, скачай, но това е малко вероятно в този час. Ще спестиш парите за билет.

— Благодаря.

Щайнер стана и отиде на задната платформа. Полъхна го ветрец и той се загледа в малките лозарски селца, които летяха покрай тролея. Вдишваше дълбоко свежия въздух, радвайки се на най-силното от всички опиянения — опиянението от свободата. Кръвта му кипеше, той чувстваше силата на мускулите си. Беше жив. Не бяха успели да го заловят, беше жив и свободен.

— Вземи една цигара, братле — каза той на кондуктора, който бе отишъл при него на задната платформа.

— Добре. Но не мога да пуша сега. Благодаря.

— А пък аз мога да изпуша моята.

— Да — засмя се добродушно кондукторът. — Ето в кое ме превъзхождаш.

— Да — каза Щайнер като пое дълбоко ароматния дим, — ето в кое те превъзхождам.

Той отиде в пансиона, където го бяха заловили. Съдържателката още беше в канцеларията си. Тя трепна, като го видя, и каза бързо:

— Не може да останете тук.

— Мога, разбира се — каза Щайнер и свали раницата.

— И дума да не става, хер Щайнер. Полицаите може да дойдат пак всеки момент. И ще затворят пансиона ми.

— Мила Луиза — каза равнодушно Щайнер. — Най-сигурното място през време на войната беше някоя прясна яма от граната. Едва ли се случва втора да падне на същото място. Затова твоят бълхарник засега е най-сигурното място във Виена.

Съдържателката прокара разсеяно ръка през косите си. И заяви драматично:

— Вие ще ме съсипете!

— Прекрасно! Това съм желал винаги — да съсипя някого. Вие сте романтично създание, Луиза. — Щайнер се огледа. — Има ли още кафе и нещо за пиене?

— Кафе и нещо за пиене ли?

— Да, мила Луиза. Зная, че ще ме разберете. Вие сте прекрасна жена. В бюфета ли е още шишето със сливовицата?

Съдържателката го погледна безпомощно. Най-после каза:

— Да, разбира се.

— Точно това ми трябваше. — Щайнер донесе шишето и две чаши. — Ще пиете една, нали?