Эрих Ремарк - Обичай ближния си

— Да. Едно питие, което има по-добър вкус, ако не е в съвсем малки чаши.

— Много добре. Извинявам се, защото малко недочувам. Освен това съм отвикнал вече от тази дума. Тук не поръчват нищо друго, освен кафе.

— Добре. Донеси ми коняка в кафена чашка.

Келнерът донесе коняка и застана до масата.

— Какво има? — запита Щайнер. — Искаш да видиш как ще го изпия ли?

— Трябва да платите предварително. Такъв е редът тук. Иначе ще фалираме.

— Щом е такъв редът, заповядай. — Щайнер плати.

— Много пари давате — каза келнерът.

— Рестото е за теб, да се почерпиш.

— Почерпка ли? — Келнерът провлече думата. — Господи! — каза развълнувано той. — Това е първата ми почерпка от години насам. Благодаря ви, господине. Почувствах се отново като човек.

След няколко минути влезе руснакът. Той веднага видя Щайнер и седна при него.

— Започвах да мисля, че си напуснал Виена, Черников.

Руснакът се изсмя.

— В нашия живот най-вероятно е винаги невероятното. Намерих всичко, което те интересува.

Щайнер изпразни чашата си.

— Успя да ми намериш документи?

— Да. И то много добри дори. Най-добрата фалшификация, която съм виждал от година насам.

— Трябва да напусна Австрия — каза Щайнер. — Нужни са ми документи. Предпочитам да ме затворят за фалшив паспорт, вместо да търпя непрекъснатите притеснения и пътувания до участъка. Какво си намерил?

— Бях в кафене „Хелебарде“. Там се сключват сега сделките. Същите, каквито бяха и преди седем години. Хората заслужават достатъчно доверие. Разбира се, най-евтините документи струват четиристотин шилинга.

— Какво може да се получи за тази цена?

— Паспортът на някой умрял австриец, валиден за цяла година.

— Една година. После?

Черников го погледна.

— В чужбина може да бъде продължен или пък нечия изкусна ръка да промени датата.

Щайнер кимна.

— Освен това има два паспорта на германски бежанци, но те струват по осемстотин шилинга всеки. Изцяло подправени могат да се намерят за не по-малко от хиляда и петстотин. Не ти ги препоръчвам, във всеки случай.

Черников изтърси пепелта от цигарата си.

— Засега не можете да очаквате нищо от Обществото на народите. Нищо не може да се направи за тези, които са влезли в страната нелегално без паспорт. Нансен умря. Само той успя да ни издейства паспорти.

— Четиристотин шилинга ли? — каза Щайнер. — Аз имам двайсет и пет.

— Предполагам, че ще успееш да се спазариш до триста и петдесет, да речем.

— Като го сравниш с двайсет и пет, изглежда все същото. Но това няма значение, ще се погрижа да намеря пари. Къде е „Хелебарде“?

Руснакът извади една хартийка от джоба си.

— Ето ти адреса. Както и името на келнера, който е посредник в случая. Повиква хората, когато му кажеш да ги повика. Получава пет шилинга за тази услуга.

— Чудесно. Ще видя как ще я наредя. — Щайнер прибра грижливо листчето. — Хиляди благодарности за грижите ти, Черников.

— За нищо — махна с ръка руснакът. — Човек върши каквото може и ако има случай. Никой не знае кога ще попадне в същата каша.

— Да. — Щайнер стана. — Ще намина пак да ти кажа какво съм направил.

— Чудесно. Често съм тук по това време. Играя на шах с шампиона на Южна Германия. Онзи човек там, с капачетата на ушите. Никога не ми е минавало през ум, че ще мога да играя с такъв познавач. — Черников се усмихна — Шахът е една от слабостите ми.

Щайнер кимна. После, прескачайки няколко младежи, заспали с отворена уста покрай стената, той тръгна към вратата. На масата на околийския съдия Епщайн седеше дебела еврейка. Епщайн й обясняваше нещо надълго и нашироко, а тя стоеше със скръстени ръце и го гледаше втренчено като незаслужаващо вяра божество. На масата бяха оставени петдесет гроша. Косматата лява ръка на Епщайн лежеше недалеч от тях като голям дебнещ паяк.

Щом излезе навън, Щайнер си пое дълбоко дъх. Свежият нощен въздух му се стори като вино след вонящия дим и сивата нищета в кафенето. „Трябва да се махна — помисли той. — Трябва да се махна на всяка цена.“ Погледна часовника си. При все че беше късно, реши да потърси картоиграча.

Малкият бар, който картоиграчът му бе посочил за свое свърталище, беше почти празен. Само две предизвикателно облечени момичета бяха кацнали като папагали на високите столове, опрели крака в никеловия парапет на бара.

— Идвал ли е Фред? — обърна се Щайнер към бармана.

— Фред ли? — погледна го изпитателно барманът. — Защо ви е Фред?

— Искам да повторя „Отче наш“ с него, братко. Ти какво си помисли?