Эрих Ремарк - Обичай ближния си

— Благодаря. — Керн взе пакетчето. — В такъв случай, надявам се, че ще мога да дойда и за останалата.

Керн се върна в хотела. Възнамеряваше да купи няколко сапуна и няколко флакончета парфюм, а след това да се опита да ги продаде в града. Освободеният от концентрационния лагер, който бе викал през нощта, му бе заел пари, за да си купи стока.

Когато влезе в коридора, видя, че някой излиза от съседната стая. Беше девойка със среден ръст, със светла рокля и две книги под мишница. Отначало Керн не й обърна внимание. Беше зает да пресмята цената на тоалетната вода. Но изведнъж се сети, че тя излезе от стаята, в която бе влязъл по погрешка миналата нощ, и се спря смутено. Като че ли би могла да го познае.

Девойката заслиза бързо по стълбите, без да поглежда наоколо си. Керн почака още малко, после слезе бързо след нея. Изпита внезапно любопитство да види лицето й.

Слезе по стълбите и се огледа, но тя не се виждаше никъде. Отиде до вратата и погледна и в двете посоки на улицата. Тя беше съвсем празна в слънчевия следобед. Само две полицейски кучета се гонеха по тротоара. Керн се върна в хотела.

— Кой излезе преди малко? — обърна се той към портиера, който беше същевременно келнер и момче за всичко.

— Само вие! — Портиерът го погледна втренчено, очаквайки, че Керн ще се изсмее на тази шега. Но Керн не се засмя.

— Искам да кажа коя госпожица — каза той.

— Никакви госпожици не живеят тук — отговори сърдито портиерът. Беше оскърбен, че не оцениха духовитостта му. — Тук има само жени.

— Никоя ли не излезе?

— Защо са тези въпроси? От полицията ли си? — Той беше вече явно враждебен.

Керн го погледна учудено. Не можеше да разбере какво е прихванало този човек. Не бе доловил шегата.

Извади от джоба си пакет цигари и му подаде една.

— Благодаря — каза ледено портиерът. — Аз пуша по-добро качество.

— Сигурно е така.

Керн прибра цигарата. Постоя замислено, девойката сигурно беше още в хотела. Може би в салона. Той се върна.

Салонът беше продълговата зала, откъдето се излизаше на циментова тераса, а тя водеше в затворена градина с няколко люлякови дървета.

Керн погледна през стъклената врата. Девойката седеше до една маса. Облакътила се бе и четеше. В стаята нямаше никого, освен нея. Привлечен непреодолимо натам, Керн отвори вратата и влезе.

Девойката вдигна глава при отварянето на вратата. Керн се смути.

— Добър ден — каза неуверено той.

Тя го погледна, после кимна и продължи да чете.

Керн седна в един ъгъл. След малко стана и взе два вестника. Изведнъж се почувства смешен в собствените си очи и му се поиска да се махне. Но беше почти невъзможно да стане пак толкова скоро и да излезе.

Той разгърна вестниците и започна да чете. След малко видя, че девойката отвори чантата си, извади сребърна табакера и я отвори. После я затвори, без да извади цигара, и я прибра в чантата.

Керн остави бързо вестника и стана.

— Виждам, че сте си забравили цигарите — каза той. — Мога ли да ви предложа от моите?

Той извади кутията си. Много нещо би дал, за да има табакера. Кутията беше смачкана и скъсана в ъглите.

Поднесе я на девойката.

— Не зная дали ще ви харесат, разбира се. Портиерът току-що ми ги отказа. Намери ги за прости.

Девойката погледна надписа.

— Същите пуша и аз — каза тя.

— Те са най-евтините — изсмя се Керн. — С тях човек почти разбива здравето си.

Девойката го погледна.

— Струва ми се, че самият хотел го разбива предостатъчно.

— Вярно е.

Керн драсна кибрит и й запали цигарата. Бледочервеникавата светлина освети тясното й, обгорено от слънцето лице с добре очертани тъмни вежди. Очите й бяха светли, големи, устните плътни и меки. Керн не би могъл да каже дали девойката е хубава и дали я харесва, но изпитваше странното чувство на спокойна и далечна близост с нея — защото ръката му бе докоснала гръдта й още преди да я познава. Макар и да чувстваше, че е глупаво, той скри ръката в джоба си.

— Отдавна ли сте в чужбина? — попита.

— От два месеца.

— Не е много.

— Цяла вечност.

Керн вдигна изненадано глава. После каза:

— Права сте. Две години не са много. Но два месеца са цяла вечност. Този живот има все пак предимството, че колкото повече продължава, толкова по-кратки стават месеците.

— Мислите ли, че ще продължи много? — попита девойката.

— Не зная. Не мисля вече по този въпрос.

— А аз мисля постоянно.

— Така правех и аз през първите два месеца.

Девойката замълча. Навела бе замислено глава и пушеше бавно, поглъщайки дълбоко дима. Керн погледна тежките, вълнисти черни коси, които ограждаха лицето й. Би желал да каже нещо поразително, блестящо, но нищо не му идваше на ум. Опитваше се да си спомни как се държат в подобен случай светските герои от книгите, които бе чел, но паметта му бе пресъхнала, а пък и героите сигурно не бяха попадали никога в бежански хотел в Прага.