Эрих Ремарк - Обичай ближния си

— Не е ли много тъмно за четене? — попита най-после той.

Девойката трепна, като че мислите й бяха съвсем на друго място. После затвори книгата, сложена на масата пред нея.

— Не. Но няма да чета все пак, няма смисъл да се чете.

— Четенето понякога е развлечение — каза Керн. — Когато ми попадне някой детективски роман, го прочитам на един дъх.

Девойката се усмихна уморено.

— Това не е детективки роман, а учебник по органична химия.

— Нима? Ученичка ли сте?

— Бях. Във Вюрцбург.

— Аз пък в Лайпциг. Отначало и аз носех учебниците си. Не исках да забравя нищо. Но по-късно ги продадох. Бяха много тежки за разнасяне. А с парите от продажбата купих тоалетна вода и сапун, за да има с какво да търгувам. Така изкарвам сега прехраната си.

Девойката го погледна.

— Не е много насърчително.

— Не искам да ви обезсърча — каза бързо Керн. — Моят случай е съвсем различен. Аз нямах никакви документи, а вие навярно имате паспорт.

Девойката кимна.

— Имам паспорт, чийто срок изтича след шест седмици.

— Няма значение. Ще можете да го продължите.

— Не вярвам.

Девойката стана.

— Не искате ли още една цигара? — попита Керн.

— Не, благодаря. Пуша прекалено много.

— Някой ми каза, че понякога една цигара струва повече, отколкото всички идеали.

— Вярно е. — Девойката се усмихна и на Керн изведнъж му се видя много хубава. Би дал много, за да продължи разговора си с нея, но не знаеше как да я задържи.

— Бих се радвал, ако мога да ви бъда полезен с нещо — каза бързо той. — Вече познавам Прага. Бил съм два пъти досега тук. Казвам се Лудвиг Керн и живея в стаята отдясно на вашата.

Девойката му хвърли бърз поглед. Керн помисли, че се е издал, но тя му подаде равнодушно ръка. Той почувства силното й ръкостискане.

— С удоволствие ще се обърна към вас, ако не зная нещо — каза тя. — Много ви благодаря.

Взе книгите си от масата и тръгна по стълбите.

Керн остана още малко в салона. Изведнъж му дойдоха на ум всички неща, които би трябвало да каже.

— Опитай пак, Щайнер — каза картоиграчът. — Бог ми е свидетел, че съм много по-неспокоен за дебюта си в онова разбойническо свърталище, отколкото ако ми предстоеше да играя в жокей клуб.

Те седяха в бара и Фред даваше на Щайнер последни наставления, преди да го пусне за пръв път срещу двама по-незначителни комарджии в един съседен вертеп.

Само по този начин Щайнер се надяваше да спечели малко пари — като се изключи, разбира се, кражбата и явното разбойничество по пътищата.

Упражняваха почти половин час фокуса с асовете. Джебчията най-после остана доволен и стана. Беше в смокинг.

— Трябва да вървя вече в операта. Има премиерна навалица. Ще пее Лоте Леман. Ние винаги печелим добре, когато има истински първокласни концерти: тогава хората стават ужасно разсеяни, разбираш ли? — Той се ръкува с Щайнер. — Още нещо се сетих. Колко пари имаш?

— Трийсет и два шилинга.

— Не стигат. Момчетата ще искат да видят повече пари, преди да захапят въдицата. — Той бръкна в джоба си и извади една банкнота от сто шилинга. — Ето, ще платиш с тези пари кафето си; тогава един от двамата ще побърза да дойде на масата ти. Ще предадеш парите ми на съдържателя — той ме познава. А сега — играй бързо и внимавай, ако ти се паднат четири дами. Те са най-опасни тогава.

Щайнер взе банкнотата.

— Ако загубя тези пари, няма да мога да ти се издължа.

Джебчията вдигна рамене.

— Тогава ще ги загубя и нищо повече. Такъв ще е късметът ми. Но няма да ги загубиш. Аз познавам онези приятели. Могат да измамят само простаци. Не са от класа. Неспокоен ли си?

— Мисля, че не съм.

— Дори да си неспокоен, пак имаш добри изгледи. Онези там не подозират, че знаеш фокусите им. Ще се хванат, преди да разберат, и не ще могат да сторят нищо особено после. Довиждане, значи.

— Довиждане.

Щайнер отиде във вертепа. По пътя се размисли колко е странно, че никой друг на света не би му заел и четвърт от сумата, която картоиграчът му беше дал без колебание. „Другарството на безпътните, помисли той. Неизменно, слава богу.“

В предното помещение на вертепа две групи играеха тарок. Щайнер седна до прозореца и си поръча бренди. Извади претенциозно портфейла, напълнен с хартийки, за да изглежда по-дебел, и плати със стошилинговата банкнота. След минута мършав мъж дойде и го покани да бъде четвърти на покер. Щайнер отказа отегчено. Другият настоя.

— Нямам време — обясни Щайнер. — Свободен съм само половин час, а това не стига за една игра.