Эрих Ремарк - Обичай ближния си

— Берта! — извика възбудено собственикът на една жена, която пишеше в задната стаичка. — Имаме ли още адреса на човека, който искаше да ни продаде рецептата за тоалетната вода?

— Хер Стран ли? Или онзи стар ветрогон, който се навърташе тук? — извика жената.

— По дяволите! — Собственикът погледна неловко Керн. — Извинете. — Той влезе бързо в задната стаичка.

— Само това може да се случи, като спиш с помощничката си — забеляза презрително дрогеристът зад гърба му.

Собственикът се върна след малко, като пухтеше и държеше в ръка една хартийка.

— Ето адреса. Хер Зигмунд Керн.

— Баща ми.

— Наистина ли? — Той подаде хартийката на Керн. — Ето адреса. Той идва за последен път тук преди три седмици приблизително. Разбирате, то се знае…

— О, няма значение! Бих искал да отида още сега. После ще се върна за тоалетната вода.

— Разбира се. Има време.

Къщата, към която се отправи Керн, се намираше на ул. „Тузарова“, близо до покрития пазар. Беше тъмна, мухлясала, миришеше на влажни стени и варено зеле.

Керн се изкачи бавно по стълбите. Може да изглежда странно, но той се боеше малко да види след толкова време баща си — от опит знаеше, че нещата никога не вървят към подобрение.

Позвъни на третия етаж. След известно време зад вратата се чуха провлечени стъпки и едно картонче бе отместено от кръглата шпионка. Керн забеляза черно око, което го гледаше внимателно.

— Кой е? — запита сърдит женски глас.

— Искам да видя един човек, който живее тук — каза той.

— Никой не живее тук.

— Не е вярно. Вие живеете тук, нали? — Керн погледна името на вратата. — Госпожа Мелания Ековска. Но аз не искам да говоря с вас.

— Тогава?

— Искам да говоря с господина, който живее тук.

— Тук не живее никакъв господин.

Керн погледна кръглото черно око. Може би беше вярно, че баща му бе напуснал отдавна. Изведнъж той се почувства самотен и обезсърчен.

— Как се казва този господин? — попита жената.

Керн вдигна глава с отново пробудена надежда.

— Нямам намерение да го разгласявам в цялата къща. Ще ви кажа, ако отворите.

Окото изчезна от шпионката. Тракна верижка. „Истинска крепост“ — помисли си Керн. Вече беше сигурен, че баща му още живее тук, иначе жената не би го разпитвала.

Вратата се отвори. Едра чехкиня с широко лице и румени бузи изгледа Керн от глава по пети.

— Искам да говоря с господин Керн.

— Керн ли? Не познавам такъв човек. Той не живее тук.

— Господин Зигмунд Керн. Аз съм Лудвиг Керн.

— О! — Жената го погледна подозрително. — Всеки може да каже това.

Керн извади разрешителното от джоба си.

— Ето, погледнете този документ! Умишлено промених малкото си име: но виждате презимето.

Жената прочете бавно целия документ. Това й отне много време. После го върна.

— Роднина ли сте?

— Да. — Нещо го възпираше да й каже повече. Сега беше напълно убеден, че баща му живее именно тук.

Жената бе решила вече.

— Не живее тук — заяви кратко тя.

— Добре — кимна Керн, — тогава ще ви кажа къде живея аз. В хотел „Бристол“. Ще бъда още два дни тук и бих искал да видя господин Зигмунд Керн, преди да замина. Няма да му бъда в тежест. Трябва да му дам нещо — добави той, като погледна жената.

— Нима?

— Да. Хотел „Бристол“. Лудвиг Керн. Сбогом.

Той слезе, мислейки си: „Какъв хубавичък цербер го пази! И все пак… по-добре е да го пази, отколкото да го издаде“.

Върна се в дрогерията. Собственикът го посрещна нетърпеливо.

— Намерихте ли баща си? — Лицето му бе изпълнено с любопитството на човек, чийто живот е напълно лишен от вълнения.

— Не още — каза с внезапно недоволство Керн. — Но там живее. Нямаше го вкъщи.

— Я гледай! Каква щастлива случайност, нали?

Собственикът скръсти ръце на масата и се впусна в размишления за странните съвпадения в живота.

— За нас не е така — каза Керн. — За нас е странно съвпадение работите да се развиват без проблеми. А какво става с тоалетната вода? Сега мога да взема само шест флакончета. Нямам пари за повече. С каква отстъпка ще ми ги дадете?

Собственикът размисли. После съобщи великодушно:

— Трийсет и пет на сто. Такива работи не се случват всеки ден.

— Добре.

Керн плати и дрогеристът му приготви пакета.

Берта бе дошла междувременно от стаичката си, за да погледне момъка, който бе намерил баща си. Тя дъвчеше развълнувано нещо.

— Слушайте — каза собственикът. — Исках да ви кажа… че тоалетната вода е много хубава. Наистина много хубава.