Эрих Ремарк - Обичай ближния си

— Аз ли?

— Да, вие. Кой друг?

— Не.

— О, хайде, Луиза. Изпийте една чашка от уважение към мен. Много е неприятно да пиеш сам… — Той наля една чашка и й я подаде.

Съдържателката се поколеба, после взе чашата.

— Добре. Но няма да останете тук, нали?

— Ще остана само няколко дни — каза помирително Щайнер. — Само няколко дни. Вие ми носите щастие. А аз имам планове. — Той се усмихна. — Сега да видим кафето, мила Луиза.

— Кафе ли? Нямам кафе тук.

— Имате, мила. Ей там, вдясно. Обзалагам се, че е чудесно.

Съдържателката се засмя отчаяно.

— Какъв сте! Не знаете дори, че името ми не е Луиза, а Тереза.

— Тереза, вие сте истински блян!

Съдържателката му донесе кафе.

— Вещите на стария Зелигман още са тук — каза тя, като посочи една чанта. — Какво да ги правя?

— Онзи евреин със сивата брада ли?

Съдържателката кимна.

— Умрял. Само чух за него…

— Това е достатъчно. Не знаете ли къде са децата му?

— Откъде да зная? Не мога да се занимавам с такива неща.

— Вярно. — Щайнер дръпна чантата и я отвори. Оттам изпаднаха няколко кълбета разноцветни конци.

Под тях имаше грижливо прибрана кутия с връзки за обувки. След това един костюм, дрехи, чифт обувки, една еврейска книга, няколко ризи, два картона с рогови копчета, малко кожено портмоне с няколко монети по един шилинг и една бяла дреха за молитва, загъната в хартия. — Не е много за цял живот нали, Тереза?

— Мнозина нямат и толкова.

— И това е вярно. — Щайнер прегледа еврейската книга и намери една хартийка под обвивката на корицата. Извади я грижливо. На хартийката беше написан с мастило някакъв адрес. — Аха! Ще потърсим на този адрес. — Той стана. — Благодаря за кафето и ракията, Тереза. Ще закъснея тази вечер. Ще ме приютите в стая в партера към двора, за да мога да се измъкна по-бързо.

Съдържателката се готвеше да каже нещо, но Щайнер вдигна ръка.

— Не, не, Тереза! Ако намеря вратата заключена при връщането си, ще дойда с цялата Виенска полиция. Сигурен съм, че няма да бъде заключена. Да приютиш бездомния е една от Божиите заповеди. Ще получите хиляда години блаженство в рая за това дело. Ще оставя раницата си тук.

Той излезе. Знаеше, че е безсмислено да продължава разговора, и разбираше необикновената убедителност на оставените лични вещи у хора, които водят редовен живот. Раницата му щеше да му намери много по-лесно квартира, отколкото всяко друго увещание. Безгласното й присъствие беше достатъчно да преодолее и последните възражения на съдържателката.

Щайнер отиде в кафене „Шперлер“. Искаше да намери руснака Черников. По време на задържането се бяха уговорили да се чакат в това кафене след полунощ в първия и втория ден след освобождаването на Щайнер. Руснаците имаха петнайсетгодишен опит на безотечественици и Черников му бе обещал да се погрижи за фалшив паспорт във Виена. Щайнер седна на една маса в ъгъла. Смяташе да си поръча нещо за пиене, но келнерите не му обръщаха внимание. Посетителите в „Шперлер“ не бяха длъжни да поръчват, защото повечето от тях нямаха пари.

Заведението беше типично емигрантско свърталище. Беше препълнено. Мнозина посетители спяха по пейките и столовете. Други лежаха на пода, облегнати на стените. Използваха времето до затварянето на кафенето, за да поспят безплатно. От пет часа сутринта до обяд те скитаха навън, очаквайки да отворят. Повечето от тези хора бяха интелектуалци, те свикваха най-мъчно с новото си положение.

Мъж в пъстър костюм, с кръгло като пълна луна лице седна до Щайнер и го гледа известно време с живите си черни очи.

— Нещо за продан? — попита най-после той. — Скъпоценности? Стари накити дори? Плащам в брой.

Щайнер поклати отрицателно глава.

— Костюми? Ризи? Обувки? — Човекът го погледна изпитателно. — Венчална халка може би?

— Махни се, граблива птицо! — изкряска Щайнер. Той ненавиждаше тези амбулантни търговци, които се опитваха да изтръгнат за няколко гроша и последните притежания на замаяните емигранти. — Ей, ти — обърна се той към минаващия келнер. — Един коняк!

Келнерът го погледна учудено и се приближи.

— Адвокат ли търсите? Има двама. В ъгъла е адвокатът Зилбер от берлинския апелативен съд; по един шилинг за съвет. На кръглата маса до вратата е съдията Епщайн от мюнхенския околийски съд — петдесет гроша за съвет. Между нас казано, Зилбер е по-добър.

— Не искам адвокат, а коняк — каза Щайнер.

Келнерът сложи ръка на ухото си.

— Правилно ли ви чух? Коняк ли искате?