Эрих Ремарк - Обичай ближния си

— Отиде си преди час.

— Ще се върне ли?

— Не мога да ви кажа.

— Добре, ще почакам тогава. Дай ми една водка.

Щайнер чака почти цял час. Размисли какво би могъл да превърне в пари. Но не можа да пресметне повече от седемдесет шилинга. Момичетата му обърнаха повърхностно внимание. Поседяха още малко и си излязоха.

Барманът започна да хвърля сам зарове.

— Да изкараме ли една игра? — попита Щайнер.

— Добре.

Хвърлиха зарове. Играха и Щайнер спечели. Продължиха да играят. Щайнер хвърли два пъти подред епиек.

— Върви ми на епиек — каза той.

— Върви ви — отговори барманът. — Коя зодия сте?

— Не зная.

— Изглежда сте Лъв. Или поне слънцето е било в съзвездието на Лъва. Разбирам малко от астрология. Последна игра, нали? Фред няма да се върне. Никога не идва толкова късно. Нуждае се от сън и от здрави ръце.

Играха още една игра. Щайнер пак спечели.

— Виждате ли — каза самодоволно барманът, като бутна петте шилинга. — Положително сте Лъв, и то пред Нептун, предполагам. През кой месец сте роден?

— През август.

— Тогава сте същински лъв. Тази година ще се радвате на истинско щастие.

— Докато го постигна, има да се разправям с цяла джунгла лъвове. — Щайнер изпразни чашата си. — Кажи на Фред, че съм идвал. Кажи му, че го е търсил Щайнер. Ще намина утре към осем.

— Добре.

Щайнер се върна в пансиона. Дотам беше далече, улиците бяха празни. Над него сияеше звездното небе, а откъм зидовете полъхваше от време на време силното ухание на цъфнал люляк. „Господи, Мария — помисли си той. — Това не може да продължава вечно“.

Керн бе застанал пред една дрогерия на площад „Вацлав“. Гледаше във витрината две флакончета с тоалетна вода с етикета на бащината му лаборатория.

— Тоалетна вода „Фар“. — Керн погали флакончето, което дрогеристът извади от витрината. — Откъде я намерихте?

Дрогеристът вдигна рамене.

— Не си спомням вече. От Германия идва. Отдавна я имаме. Искате ли да купите това флаконче?

— Не само това. А шест…

— Шест ли?

— Да. Шест засега. По-нататък ще взема още. Продавам ги. Трябва да ми направите отстъпка, разбира се.

Дрогеристът го погледна:

— Емигрант ли сте?

Керн сложи флакончето на масичката.

— Знаете ли, че този въпрос вече започва да ми досажда — каза ядосано той, — когато не ми го задава полицай? Особено когато имам разрешително в джоба си. Трябва да ми кажете само каква отстъпка ще ми направите?

— Десет на сто.

— Това е смешно. Как мога да спечеля нещо по такъв начин!

— Може да вземете това флаконче с двайсет и пет на сто отстъпка — каза собственикът на магазина, излизайки от задната стаичка. — И трийсет на сто, ако вземете десет флакончета. С радост ще се отървем от тази стара стока.

— Стара стока ли? — Керн погледна собственика. — Не знаете ли, че това е чудесна тоалетна вода?

— Възможно е — каза собственикът, като почна да си чисти равнодушно ухото с малкия си пръст. — В такъв случай, разбира се, ще се задоволите с двайсет на сто.

— Трийсет на сто е минималната отстъпка. Тя няма нищо общо с качеството. И на най-хубавата тоалетна вода може да се направи трийсет на сто отстъпка.

Дрогеристът се намръщи.

— Всички тоалетни води са еднакви. Само рекламата прави едните по-добри от другите. В това е цялата тайна.

Керн го погледна.

— Съвсем сигурно е, че тази няма да се рекламира вече. Затова според вас ще бъде много лоша. В такъв случай е редно да ми направите трийсет и пет на сто отстъпка.

— Трийсет — каза собственикът. — Търсят я от време на време.

— Мисля, хер Буреш — каза продавачът, — че може да му направим трийсет и пет на сто отстъпка, ако вземе цяла дузина. Този, който я търси от време на време, е само един. И той не купува, а иска само да ни продаде рецептата й.

— Рецептата ли? Мили боже, като че си нямаме достатъчно разправии! — Буреш вдигна отчаяно ръце.

— Рецептата ли? — наостри уши Керн. — Кой иска да ви продаде рецептата?

Продавачът се изсмя.

— Някой си. Твърди, че бил бивш собственик на тази лаборатория. Лъжа, разбира се. Какво ли не измислят тези емигранти!

Керн не можеше да си поеме дъх. И запита веднага:

— Знаете ли къде живее този човек?

Дрогеристът вдигна рамене.

— Струва ми се, че имаме някъде адреса му. Много пъти ни го е давал.

— Предполагам, че е баща ми.

И двамата го погледнаха втренчено.

— Нима? — каза дрогеристът.

— Да. Мисля, че трябва да е той. Отдавна го търся.