Эрих Ремарк - Обичай ближния си

Може би я следяха. По същата причина помоли приятеля си да не се среща вече с нея. Той прекара още три нощи в тази стая. Най-после приятелят му дойде с пари, билет и дрехи. Щайнер се подстрига и изруси косата си с кислородна вода. После обръсна мустаците си. На сутринта напусна сградата, облечен като работник, с кутия инструменти в ръка. Смяташе да замине веднага, но не намери сили да го стори. От две години не бе виждал жена си. Отиде на пазара. След час дойде и тя. Той потрепери. Тя мина край него, без да го забележи. Той я проследи, настигна я и каза:

— Не се обръщай. Аз съм. Продължавай.

Раменете й потрепнаха, тя извърна глава и продължи пътя си. Слушаше го с всяка фибра на душата си.

— Случи ли ти се нещо? — попита гласът зад нея.

Тя поклати отрицателно глава.

— Следят ли те?

Тя кимна.

— И сега ли?

Тя се поколеба, след това поклати отрицателно глава.

— Аз ще замина незабавно. Ще се опитам да се прехвърля през границата. Не мога да ти пиша. Ще бъде много опасно за теб.

Тя кимна.

— Трябва да поискаш развод.

Жената се поспря за миг, после продължи.

— Трябва да поискаш развод. Трябва да кажеш още утре, че искаш развод заради политическите ми убеждения. Ще кажеш, че не си знаела по-рано. Разбра ли?

Жена му не мръдна глава. Вървеше право пред себе си, като вдървена.

— Трябва да ме разбереш — шепнеше Щайнер. — Това е само за твое добро. За да си в безопасност. Ще полудея, ако ти се случи нещо. Трябва да поискаш развод, за да те оставят на мира.

Жена му не отговори.

— Обичам те, Мария — каза през зъби Щайнер с развълнуван поглед. — Обичам те и няма да замина, ако не ми обещаеш. Ще се върна в лагера, ако не ми обещаеш. Разбираш ли?

След цяла вечност му се стори, че съзира кимване.

— Обещаваш ли?

Жена му кимна бавно. Раменете й се отпуснаха.

— Сега ще се обърна и ще тръгна по дясната алея. Ти тръгни наляво, за да се срещнем. Не продумвай, не прави никакъв знак — искам само да те видя още веднъж. После ще си отида. Ако не получиш никаква вест, значи съм се прехвърлил зад граница.

Жена му кимна и тръгна по-бързо.

Щайнер се обърна и тръгна по алеята вдясно.

По нея бяха наредени месарски сергии. Жени с кошници пазаруваха. Окървавеното месо блестеше на слънцето. Миризмата беше непоносима. Месарите викаха. Но всичко това изчезна внезапно. Ударите на брадвичките по дъските за разсичане на месо се превърнаха в далечно свистене на сърпове. Походката и лицето на любимата му припомниха познати гледки, ливада, нива, брези, свобода и вятър. Погледите им се потърсиха и не искаха да се разделят. В тях имаше мъка, щастие, любов и раздяла, същността на цялостния, сладостен, безумен живот и предпазливост, издигната като преграда от хиляди блестящи ножове. Те се движеха и спряха едновременно, после продължиха несъзнателно пътя си. Очите на Щайнер като че ослепяха внезапно; едва след известно време той можа да различи отново багрите на калейдоскопа, който течеше безсмислено пред него, без да достига съзнанието му.

Продължи неуверено напред, по-бързо, доколкото беше възможно да бърза, без да привлече вниманието. Блъсна един свински бут на масата на месаря и чу ругатните му, които напомняха биенето на барабан. Сви почти тичешком в друга алея и спря.

Видя, че жена му си тръгва от пазара. Тя вървеше много бавно. На ъгъла спря и се обърна. Дълго стоя така с наведена глава и широко разтворени очи. Вятърът развяваше дрехите й и ги обвиваше по-плътно около тялото й. Щайнер не знаеше дали го вижда. Не смееше да й направи знак, защото се боеше, че ще дотича при него. След известно време тя вдигна ръце и ги притисна до гърдите си. Погледна към него в измъчена, празна и сляпа прегръдка, с отворена уста и затворени очи. После се обърна бавно и потъна в сенчестата част на улицата.

След три дни Щайнер мина границата. Нощта беше ясна, ветровита, в небето плуваше мраморнобяла луна. Щайнер беше корав човек, но щом мина границата, се обърна, все още облян в студена пот, и прошепна като безумец името на жена си.

Той извади нова цигара. Керн му я запали.

— На колко си години? — попита Щайнер.

— Двайсет и една. Почти двайсет и две.

— Така! Почти двайсет и две. Не е шега, синко, нали?

Керн поклати отрицателно глава.

Щайнер помълча. После каза:

— На двайсет и една година аз воювах. Във Фландрия. И там не беше шега. Сегашното е сто пъти по-добро, разбираш ли?

— Да — обърна се Керн към него. — По-добре е от смъртта. Зная и това.