Эрих Ремарк - Обичай ближния си

Повечето мълчаха. Свикнали бяха да чакат. Само дебелата руса хазайка продължаваше да се оплаква.

Към девет часа започнаха да ги викат един по един горе.

Керн бе въведен в стая с двама униформени полицаи, един цивилен писар, старшия и полицейски началник на средна възраст. Началникът седеше на въртящо се столче и пушеше цигара.

— Попълни формуляра! — каза той на писаря.

Писарят беше сух и кисел мъж, напомнящ чироз.

— Име? — запита той със странно плътен глас.

— Лудвиг Керн.

— Дата на раждане?

— 30 ноември 1916, Дрезден.

— Значи германец…

— Не. Нямам поданство. Отнето ми е.

Началникът вдигна глава.

— На двайсет и една години? По какъв повод?

— По никакъв. Отнето бе поданството на баща ми. А понеже бях малолетен, и на мен.

— Какво е извършил баща ти?

Керн помълча. Едногодишният бежански опит го бе научил да внимава за всяка дума, казана пред властта.

— Набедили го бяха, че е политически неблагонадежден — каза най-после той.

— Евреин ли си?

— Баща ми е евреин… Майка ми не е.

— Аха…

Началникът изтърси на пода пепелта от цигарата си.

— Защо не си остана в Германия?

— Взеха ни паспортите и ни заповядаха да напуснем страната. Щяха да ни затворят, ако останем: а ако трябва да бъдем затворени на всяка цена, предпочетохме да е другаде, не в Германия.

— Разбирам — изсмя се сухо началникът. — Как минахте границата без паспорт?

— По онова време за кратко отиване в Чехословакия се искаше само лична карта. Ние имахме лични карти и можехме да прекараме три дни в Чехословакия.

— След това?

— След това ни разрешиха да останем три месеца. След този престой трябваше да напуснем страната.

— Откога си в Австрия?

— От три месеца.

— Защо не си се явил в полицията?

— Защото щяха да ми заповядат да напусна незабавно.

— Нима? — Началникът погали с длан облегалото на стола си. — Откъде знаеш това?

Керн не спомена, че се е явявал с родителите си в полицията при първото идване в Австрия. Изгонили ги бяха още същия ден. Затова не отидоха в полицията, когато минаха повторно границата.

— Не е ли така? — запита той.

— Не е твоя работа да разпитваш тук. Само ще отговаряш! — каза рязко писарят.

— Къде са сега родителите ти? — попита началникът.

— Майка ми е в Унгария. Разрешиха й да остане там, защото е унгарка. Баща ми е бил арестуван и изгонен от хотела в мое отсъствие. Не зная къде е сега.

— С какво се занимаваш?

— Бях студент.

— От какво живееше?

— Имах малко пари.

— Колко?

— Имах дванайсет шилинга, след това ме поддържаха приятели.

Керн нямаше нищо, освен дванайсетте шилинга. Спечелил ги бе, продавайки сапун, парфюм и одеколон. Но признаеше ли това, би си навлякъл допълнително наказание за упражняване на занаят без разрешително.

Началникът стана и се прозина.

— Свършихме ли?

— Остана още един — каза писарят.

— Все същата история ще е! Много стригане, малко вълна. — Той погледна намръщено старшия. — Само нелегални пришълци. Не прилича много на комунистически заговор, а? Кой е направил донесението?

— Сигурно някой, който живее в същото помещение, само че са го яли дървеници — каза писарят. — Професионална завист, по всяка вероятност.

Началникът се изсмя. После забеляза, че Керн още е в стаята.

— Заведете го долу. Знаеш наказанието. Две седмици затвор, след това изгонване. — Той се прозина отново. — Сега отивам на гулаш и бира.

Керн бе заведен в по-малка килия. Там имаше още петима души, между които и полякът от неговата стая в хотела.

След четвърт час въведоха и Щайнер. Той седна до Керн.

— За пръв път ли попадаш зад решетките, момко?

Керн кимна утвърдително.

— Чувстваш се като убиец, нали?

Керн се намръщи.

— Какво да ти кажа? Още не мога да се отърва от някогашната си представа за затвора.

— Това не е затвор — обясни Щайнер, — а само арест. Затворът идва после.

— Ти бил ли си в затвор?

— Да — усмихна се Щайнер. — Ще ти се хареса, момко! Първия път ще се почувстваш обиден, но после вече не. Особено зиме. Човек поне е спокоен в затвора. Щом нямаш паспорт, все едно че си труп. Остава ти само да се самоубиеш.

— А ако имаш паспорт? Ще ти дадат ли разрешително да работиш?

— Не, разбира се. Имаш право само да умреш спокойно от глад, без да бягаш. И това не е малко.

Керн погледна втренчено пред себе си. Щайнер го потупа по рамото.

— Горе главата, синко! В замяна на тези несгоди имаш щастието да живееш в двайсетия век, века на културата, прогреса и човечността.