Эрих Ремарк: Обичай ближния си

Удареният го погледна. На Керн му се стори, че никога не е виждал такъв поглед.

— На теб говоря, копеле — каза полицаят. — Ще кажеш ли най-после? Или искаш пак да ти разтърся мозъка?

— Нямам паспорт — каза мъжът.

— „Нямам паспорт“ — повтори подигравателно полицаят. — Господин кучият син няма паспорт, разбира се. Така си и мислех. Хайде, обличайте се! Бързо!

Група полицаи дотичаха в коридора, разтваряйки широко вратите. Един от тях, с нашивки на рамото, се приближи.

— Какво хванахте?

— Две птички, които се готвеха да хвръкнат през покрива.

Старшият ги погледна. Беше млад, с тясно, бледо лице и грижливо подстригани черни мустачки, които миришеха на тоалетна вода. Керн я позна, одеколон 4711. Баща му беше собственик на фабрика за парфюми: затова познаваше тези неща.

— Трябва да ги пазим особено внимателно — каза старият. — Сложете им белезници.

— Позволено ли е на виенската полиция да бие при арестуване? — запита мъжът по риза.

Старият вдигна глава.

— Как ти е името?

— Щайнер. Йозеф Щайнер.

— Няма паспорт и ни заплаши — обясни полицаят с револвера.

— Позволено е и много-много повече, отколкото предполагаш — каза рязко старшият. — Заведете ги долу!

Задържаните се облякоха, а полицаите извадиха белезници.

— Хайде, пилета! Ето, сега изглеждате по-хубави. Прилягат ви, като че са правени по мярка.

Керн усети до китките си студената стомана. За пръв път в живота му слагаха белезници. Стоманените гривни не му пречеха много при движение. Но му се стори, че стягат не само ръцете му.

Навън се бе зазорило. Пред къщата имаше две полицейски коли. Щайнер се намръщи.

— Първокласно погребение. Чудесно нали, момко?

Керн не отговори. Мъчеше се да скрие белезниците под палтото си. Няколко млекари бяха застанали на улицата и наблюдаваха внимателно. В отсрещните къщи отвориха прозорци. В тъмните отвори светнаха лица като бяло тесто. Една жена се ухили.

Трийсетина арестувани щяха да бъдат натоварени в открити коли. Между задържаните беше и съдържателката на заведението — дебела и руса петдесетгодишна жена. Само тя роптаеше сърдито. Преди няколко месеца бе наредила колкото е възможно по-евтино два етажа от разграбената си къща като пансион. Скоро се разчу, че там може да се нощува без съобщение в полицията. Тази жена имаше само четирима официално записани наематели с паспорти — Един амбулантен продавач, един доставчик на мишеморка и две проститутки. Другите се промъкваха, след като се стъмни. Почти всички бяха емигранти и бежанци от Германия, Полша, Русия и Италия.

— Влизай, влизай — каза старшият на съдържателката. — Ще обясниш всичко в участъка. Там ще имаш достатъчно време за това.

— Протестирам! — пищеше жената.

— Протестирай колкото си искаш! Но сега ще дойдеш с нас!

Двама полицаи я хванаха под мишниците и я качиха в колата.

Старшият се обърна към Керн и Щайнер.

— А към тези особено внимание.

— Благодаря — каза Щайнер, като се качи. Керн го последва.

Колите потеглиха.

— Приятно прекарване! — изпищя женски глас от прозореца.

— Пребийте тези бежанци! — изрева някакъв мъж след тях. — Ще спестите малко храна по този начин. Хайл Хитлер!

Улиците още бяха почти празни и полицейските коли се движеха доста бързо. Небето се отдалечаваше зад къщите — ставаше все по-светло, по-просторно, прозрачносиньо. Но задържаните се бяха свили на тъмни групи в колите като върби в есенен дъжд. Двама полицаи ядяха сандвичи и ги поливаха с кафе от плоскодънни тенекиени канчета.

Камион със зеленчук пресече улицата недалеч от моста „Франц Йосиф“. Полицейските коли подскочиха при спирането и потеглиха отново. В същия миг един от задържаните се покатери по стената на втората кола и скочи. Падна диагонално през калника, омота се в палтото си и се стовари върху настилката със звук на пречупен клон.

— Спри! Назад! — извика водачът. — Стреляй, ако мърда.

Колата подскочи и спря. Полицаите слязоха, изтичаха до падналия. Водачът се огледа. Когато видя, че той не се опитва да избяга, подкара бавно назад.

Арестуваният лежеше неподвижно. Ударил бе темето си в настилката. Прострян с разкопчана горна дреха, разкрачени крака и разперени ръце, той приличаше на огромен смазан прилеп.

— Донесете го в колата! — извика старшият.

Полицаите се наведоха. След това единият се изправи.

— Трябва да си е счупил нещо. Не може да се изправи.

— Няма да може да се изправи, разбира се. Вдигнете го!