Яна Язова: Бенковски

И тъй Балдьовеца бързешком излезе от Оборище и се понесе като тъмна вихрушка към Татар Пазарджик. Той мислеше, че отива невиждан и нечуван от никого, ала черната сянка бе излязла заедно с него.

Той се изправи пред Али бея в Татар Пазарджик и му разправи всичко, каквото бе видял и чул в Оборище. Ако можеше да разкаже своята история, той впоследствие щеше да прибави, че в същия миг е почувствал въпросната сянка като залепнала за кожата на гърба си. Когато същата минута чу как телеграфът с най-голяма бързина предава неговото съобщение към Пловдив, Одрин и Цариград, Балдьовеца затрепера от страх.

— Такъв човек като мене не може да живее вече между българите — каза той изведнъж на Али бея.

— Остани при нас! — любезно го покани Али бей. — Облечи турски военни дрехи и се засели в нашия лагер! Освен наградата, която ти се полага, аз ще ти дам право да събираш десятъка от две села… Ето, ще ти дам Щърково… Ще ти дам и Пищагаргово…

Той обичаше Балдьово като свое родно село и като свой земен рай. Там бяха неговите синове и дъщери, съпруга и слугини, къщи и градини, ниви, лозя, рогат добитък и коне. Можеше ли изведнъж да остави всичко това?…

Ала черната сянка беше впила вече своите страшни нокти в неговия гръб и той с наведена глава тръгна към турския военен лагер.

Балдьовеца влезе в лагера на турците, но мисълта му всеки ден го носеше към неговото родно Балдьово, към неговия земен рай.

На четвъртия ден, посред пладне, откъм панагюрския път пристигна в луд галоп на пазара юзбашията Ахмед ага, а подир него, напрашени до очи и вир-вода от пот — няколко конни заптии.

За да се увери в думите на Ненко, Али бей бе изпратил Ахмед ага към Панагюрище. И тъй пратеникът се връщаше…

Да се види сред пазара Ахмед ага, запъхтян и заморен да препуска презглава, бе една гледка колкото чакана със сигурност от Балдьовеца, толкова необикновена и тревожна за всички граждани на града. Балдьовеца можеше сега само да се усмихва доволно, защото неговите думи се потвърждаваха и наградата от него можеше да се смята за спечелена. Гражданите на Пазарджик можеха да се дивят колкото си щат и да треперят пред това явление. Ахмед ага бе най-тежкият и най-прочут заптийски началник на Татар Пазарджик. Енергичен и строг, той запазваше винаги мургавото си и широко лице свъсено, а рунтавите си черни мустаци — увиснали над затворени устни.

Сега той сам се хвърли от запенения кон пред конака и пръв завика на турските аги, които бяха излезли да се препичат на слънце, наклякали край конашкия дувар. Подир няколко думи, изказани от него страна, конашките големци бързо закопчаха антериите си, скокнаха на нозе, вкупом излязоха от конашкия двор и се хвърлиха да бягат през пазара, като за няколко мига се разпиляха по всички посоки на града.

Подир тях веднага излезе и конашкият глашатай, изправи се сред пазара, задумка тъпана си и завика с глас, сърцераздирателен от тревога:

— Всички османлии, които могат да носят оръжие, бързо да се въоръжат и да тичат на панагюрския път!…

Накичените с чалми глави, които дремеха пред своите дюгени или сърбаха с османлийска ленивост и монотонност вряло черно кафе, като си посмукваха бавно, дълбоко и с услада от дългите чибуци, скочиха от пейките, оставиха сенките на липите и като се втурнаха към дюгените си, започнаха да блъскат с невъобразим трясък дървените кепенци върху врати и прозорци, да ги заключват с бързина, каквато османлии не бяха виждали от времето на Баязид Илдъръма, и с един поглед към панагюрския път, хукнаха по всички улици към домовете си.

Българите, които също така си имаха своите дюкянчета на пазара, напуснаха тезгяхите, изхвръкнаха насред мегдана и се събраха накуп. От този куп се понесе шепот, в който трепереше гордост, неизпитвана от раи, непозната, ала и непреодолима като стихия. Всички глави се бяха вкопчили и съединили в тази стихия. Всички очи святкаха към панагюрския път.

— Бягайте, братя!… — изведнъж се разнесе глас на български език. — Турците се връщат да ни изколят!

За един миг българската чаршия се затвори и пазарът съвършено опустя. Ала това запустение трая само миг. Въоръжени турци, по един, по двама или на групи, грабнали тънки филинтри, запасали силяхлъци, натъкнали ножове, в ръцете с размахани пищови, с войнствени викове, които бяха загърмели от турските махали, преминаха тичешком през пазара и вече на истински глутници, които се стичаха от всички страни, се отнесоха към панагюрския път.