Яна Язова - Бенковски

На 7 часа вечерта при пълна тъмнина, когато хълмовете на Търново заприличаха на огромни полилеи, които трептяха с хиляди искрящи светлини, потеглихме на фарове и пълна луна за Дряновския манастир.

Когато пристигнахме в манастира, на пълнолунието можахме да установим едно, че сме попаднали в орловото гнездо, описвано с такава любов от мене, сред високите до небето скалисти стени и една невиждана, дори при Рилския манастир, страховита, величествена природа.

Манастирът е обзаведен с добри спални за посетителите на неговите прелести и аз първа и сама си легнах в чистото легло. Додето другите другарки вечеряха вън и шумяха в стаята с наровете, аз слушах под прозорците на стаята шума на някаква река и се питах — на коя страна сме? Кое шуми?… Тревненската река или Хандъка? Тези две реки, едва на разсъмване видях, се събирали малко по-надалеч от нашите прозорци в една обща река — Дряновската, — а ние сме нощували в манастирското крило под непристъпните до облаци виснали на Буруна.

О, о… как съм ги описвала аз… С каква любов… с каква фантазия. Как подробно ги изучавах по документи и карти… И поп Харитон, който стрелял от една повдигната каменна плоча на манастирския покрив и улучил с един куршум турския офицер, който командвал навръх скалите… И как той полетял като птица с разперени криле и пухнал от въздушната бездна в дълбокия вир на реката…

Всичко си припомних аз и отидох да видя милия Сини вир, около който имало толкова гробове на удавени млади мъже. Някаква синя жена излизала от лазурните му води, сядала на издадения камък и пещерата при буйния водопад над вира и гледала мълчаливо в къпещия се… И той отивал все по-близко и по-надълбоко към нея при пещерата… Само един младеж от Цинга избягнал смъртта… дошел си в село и разказал с уморен глас за синята жена… и колко била тя красива… На третия ден обаче намерили дрехите му край вира, а него изнесли от водата и погребали при другите гробове. Той бил се върнал…

Нашият екскурзовод остана очарован от Сини вир, чу легендата, която разказах, и заяви, че всеки път ще води своите екскурзианти тук и ще им разказва легендата.

Посетихме пещерата на Хандъка и Дряновската пещера, която е голяма, но сега се образува и само в една зала има няколко грозда сталактити по тавана.

Аз исках непременно да посетя Стената между манастирското лозе и пасбището, на която са загинали Пармаков и още 150 души въстаници О, как съм ги описвала!… Но този път никой не пожела да ме придружи. Те не знаеха кой е Пармаков. Борбата и смъртта за идеал бе далеч от тях.

Като тичах запъхтяна по оная стръмна и страшна планина и хвърлях от себе си дреха след дреха, аз мислех с гняв и отчаяние, че е вярна мисълта: не народът прави нацията… Отделните личности със своите дела, с примера си я правят. Пармаковци са направили името на българин тогава „да прогърми по четирите страни на света“, както казва Захари Стоянов.

Пармаковци правят човечеството достойно.

Душевната самота, отчаянието, което ме кара от 10 години да не бързам никак с издаването на моите три книги „Примери“ отново ме облада. При изгреялото ясно слънце аз стъпих на лобната стена с проляни сълзи, вдигнах очи към небето и извиках сам-сама: „Вечна слава, герои!… Дано намеря сили в себе си да оставя на ония там, дето не поискаха да дойдат горе, които сега са свободни, благодарение само на вашата жертва, историята на вашата участ!“

И ми се стори, че един невидим и нечуван, но осезаем, сам сред тази величествена панорама на едно велико сражение, сам в своя подвиг, не разказан досега от никой поет, освен от мене, забравен от хората, се надвеси над мене и ми прошепна топло: „Благодаря!“

В малкия музей на Дряновския манастир, където ни въведе игуменът, се съхраняват като голяма ценност оръжията — пушки, пищови и ножове, с които са се били въстаниците в манастира, хоругви и икони, останали от онова време, а най-вече иконата на „Св. Архангел Михаил“, обаче изрисувана на ламарина, а не мраморна, както я описват в сборника „9-те дни в Дряновския манастир“ 57на с. Михалци, едничката на оцелялата артика в храма, несъборена от бомбите при сражението, под която са намерили спасение едничките две жени в манастира: майката на игумена Пахомия Гана Стоянова и нейната прислужница Пена.

На тръгване около 10 ч. в колата ни шофьорът качи един непознат полумонах от Дряновския манастир, които искаше на всяка цена да го водим до Габрово. Всички викнаха да протестират, защото колата не е пътническа, а за удоволствие. Непознатият стоеше пред моята седалка и не сваляше очи от мене. Шофьорът буйно обясняваше нещо на екскурзовода на първата седалка и на чиновничката от бюрото на втората седалка, която винаги придружава колите по уреждане на сметките. Изведнъж от тяхната група избухна силен смях и те вкупом се обърнаха към мене.