Яна Язова - Бенковски

Не след дълго наистина войниците забравиха своите безполезни оръдия. Рамо до рамо с черкезите, подкрепени от силни пълчища башибозуци, те отново се навалиха подобно откъсната лавина към Камарата. Това, което топовете им не можеха да направят, тяхното настъпление го стори. То бе едно дълбоко разтърсване, което се отрази върху цялата Камара. Хилядното множество, което вместо ръце е размахало пушки, вместо очи е засвяткало ятагани, вместо човешки гърла е повдигнало вълчи воеве — едни такива гъсти маси от бедствия са в състояние да стреснат природата, камо ли човека. Да накарат канари да затътнат, дървета да се огънат, могили да се снишат, а хората да затреперят като сред буря.

Тъй и на защитниците на Камарата скалистите зъбери, които бяха тъй успешно устояли на гранатите, пред човешката стихия се сториха недостатъчни. Нозете отстъпиха зад повече камъни, гърдите потърсиха по-здрави канари. Мазгалите изглеждаха опасни и големи дупки, заради което бидоха изоставени. Човекът се прилепи до канарата. Плътта се съедини с камъка, за обща защита.

Куршумите, които се отразяваха в канарите, и куршумите, които бяха изстреляни извътре, се преобърнаха в облаци от смъртоносни искри около обсажданата крепост. Сред този хаос ревовете на нападателите се чуваха като бучене на буря, додето Камарата отвръщаше само с гърмежи и светкавици.

От 2 часа после обед насетне от скалистите чукари нищо повече не можеше да се види. Това, което по-рано стърчеше като мачти, изглеждаше вече потънало в бурно море.

Ала и за хаоса се намира някой си, който може да го обуздае и най-сетне спре. А за този хаос настъпи мракът. Тази празнота, която мрази светлината, се оказа достатъчна да го погълне. Тази мътилка от стихии се побоя от нея. Безпорядъкът се плаши от бездната. Бесуванията се съгласяват да се умирят в името на разума. Лудостта се нагласява да мъдрува. Наистина не са успели да унищожат бунтовническите гнезда в канарите, но те яко ги държат в свои ръце. Върхът Вола е зает от техни войски и заобиколен от тяхна конница. Утре канарите ще бъдат очистени!…

В настъпилия здрач откъм страната на турската войска се разнесе глас на войнишка тръба. Четници, които бяха служили някога в казашкия алай, казаха, че разпознават този сигнал. Той означавал спиране на боя.

След опразването на върха от неприятелските войски черкези и башибозуци, които бързаха да се спуснат към своите лагерни огньове, накладени в подножието на върха, защитниците на Камарата излязоха от канарите и се огледаха в опустошената околност, която след ожесточеното сражение, траяло през целия ден, приличаше на дълбоко разорана пустиня. Повечето от тях изглеждаха разсипани и опустошени като нея. Други изглеждаха недействителни като призраци. Ръцете им, след като бяха стреляли през целия ден, сега стояха като безчувствени, нозете им се бяха вкочанили от притискане на камъни, очите им се бяха ослепели от взиране в димове, ноздрите им бяха станали въглени, космите на главите им — пепел. Такива те излязоха вън от канарите заедно със своя войвода.

„Христо Ботев — пише Никола Обретенов — бе изменен до неузнаваемост. Три дена, изминати от Дунава до Балкана без хляб, без сън, без почивка, в постоянна тревога… Брадата и косата му посивяха, дрехите му от козите пътеки се изпокъсаха и на кошарата, гдето се печеха агнетата, обухме му цървули, защото на ботушите беше останало само горнището, а гьонът беше съвсем изчезнал.“

Перо Македонеца, Георги Апостолов и Никола Обретенов също бяха излезли заедно с него от канарите. Перо Македонеца бе увиснал на единия си крак, подкрепян от двамата свои другари, тъй като раната на болния му крак се беше разлютила като огън.

Четници с пушки в ръце, изгорели за капка вода, с начернени и опушени лица и с попукани устни, от които се стичаха струйка алена кръв, минаваха край тях и се насочваха към близката долчинка, където течеше един студен балкански извор. Христо Ботев с болка на сърце гледаше съсипаните им, изгорели от мъка лица. Неговите момци бяха издържали на усилената жега и слънчевия пек. През целия ден те бяха водили сражение, без да имат капка вода, с която да наквасят езика си.

— Вървете на групи! — подвикна им той. — И се придържайте един о друг! Никой да не се отдалечава по-нататък от извора!

Сам той тръгна бавно подир тях заедно със своите другари. Но тъй като Перо Македонеца охкаше от болка и не искаше да върви по-нататък, всички седнаха да си починат край една малка канаричка, от която изворът можеше да се наблюдава много добре.