Яна Язова - Бенковски

Ако на Мито Хаджиангелакев не се бе удало впоследствие да изпълни своето обещание, това се дължеше не на неговата нерешителност или зла воля, а на турската войска, която бе заградила от всички страни и завардила всички пътища към Горна и Долна Кремена — двете главни немирни села, — към Баденица, Брусен и Старо село.

На полунощ срещу 20 май, когато четата на Христо Ботев пристигна на Костелевския мост, тя завари вместо очакваните двеста души четници едно множество нощни светулки, които играеха в мрака, сякаш нарочно събрани върху моста, за да го осветляват.

Землището на Черепишкия манастир се състоеше от оня вид фантастични гранитни зъбери, които карат човека, когато ги види, да бълнува. Тук меките и зелени тонове на Балкана бяха бели като излъскана стомана или куршуменосиви като олово. Лъкатушните му и спокойни линии — превърнати в отвесни канари по стотина метра високи, с пещери като зеющи черни отверстия, до които окото допираше с ужас. Кому всъщност служеха за легловище тези зеющи черни отверстия? Никое животно не би могло да се катери на 50, 60, 70 метра по гладката отвесна стена, за да влезе в тях. Никоя пътека не водеше към дупките, нито някаква грапавина в оная шеметна плоскост свидетелстваше, че би могла да се използва от някого за стъпало. Въпреки това тия зеющи отверстия бяха жилища. Кому? Обитателите им не можеха да се видят на дневна светлина. Ала те можеха да се усетят, когато влизат в тях и излизат в мрака. Горе около пещерите можеха да се усетят при напрегнат слух размахванията на невидими крила. Край тия пещерни дупки сякаш самият мрак раздвижваше своите студени дихания.

Меките балкански долини, покрити с изобилна зеленина и цветя, тук бяха главоломни сипеи и урви. Дъната им бяха вировете на река Искър, която през месец май не признаваше никакви граници, не се боеше да се блъска от канара в канара, да си дере кожата в урвите и сипеите, с език, нашумял от бяла пяна, с гърло, заревало от необуздани сили, и неуплашван от тъмни дупки и зловещи пещери, да лети като змей през средата на землището.

Отвъд яростната река се виждаше едно голямо възвишение, почти планина, наричано Вола. То наумяваше за Балкана дотолкова, доколкото неговата зеленина, състояща се от размесени горски дървета, изглеждаше да се бе отдръпнала от пропастните канари, дупките, урвите и яровете на Искъра и като в Ноев ковчег, избягнала вълните на потопа, се бе закрепила върху неговото теме.

Зъберите и канарите обаче, ония, които бяха долу, се бяха изявили на шеметна висина горе. Няколко островърхи гранитни чуки между кичурите дървесна зеленина наумяваха мъртвия свят на природата. На приятната зелена форма противопоставяха остротата. На удоволствието и заслужената почивка — изгледа на насилието.

Тия зъбери и канари бяха Околчица, Камарата, Клена и Голата могила.

Тия зъбери и чуки бяха намерени на 20 май, при изгрев слънце, от уморената чета на Христо Ботев.

В спомените на неколцината живи очевидци те са останали, след шеметното катерене по урвите, като райска гледка. Тази гледка извикала песни на устата им и разведрила омърлушените им от нощния поход лица. Още по-голяма била радостта им, когато видели авангарда, изпратен през нощта от войводата, разположен вече на високата поляна Тушаница. Той се занимавал да пече по хайдушки на големи огньове тлъсти балкански шилета, нанизани на дълги шишове. Това било една прекрасна закуска в планината, очаквана от всички с голямо нетърпение.

Уви, тази закуска била готвена другиму…

Животът, се е казвало винаги, е борба. Животът е ден и нощ. Черните краски сменят белите. След песента иде замлъкването. След смеха — сълзите. Надеждата, която е литване, разбива главата си в стената на някоя реалност. Животът е блъскане в стени. Тия стени не са четири, а лабиринт и блъскането трае вечно. Райските картини, каквито представляваха призори на 20 май каменните зъбери, заобиколени със зелени горски букети, всъщност бяха заобиколени вече от силни черкезки пълчища и башибозушки орди. Конница редовни войски се нареждаше вече и заемаше позиции в подножието на върха.

Додето изгладнелите мъже лакомо поглъщаха с очи изпечените от една страна шилета, развеял ямурлук и размахал гегата си, от гората дотича с рев Димитър Мазната, овчарят, от чиято къща бяха взети шилетата.

— Силни потери наближават! — развика се той. — Хайде, платете ми шилетата!

В това време Христо Ботев превързваше раненото коляно на Перо Македонеца. Той сепнато повдигна главата си да погледне овчаря и очите му се напълниха със сълзи.