Яна Язова - Бенковски

Себеотрицанието срещу алчността.

Най-високото у човека и най-низкото у звяра. Оборище обаче не можеше да се види, а на показ остана Балдьово.

То се намираше в близостта на Татар Пазарджик, след като се изминеше пътят между нивите и гъстите дъбови гори. Подир дъбравите идеше наред Овче хълм — едно зъбесто възвишение, проточено сред полето. Върху централния му конически зъб беше строена някога крепост — Гюргево кале. Вън от калето навремето имаше дълбока дупка, изпълнена със силно подземно бучение. Старците разправяха, че някога, когато дядо Господ правел света, на това място оставил да извира огън.

На по-ниския зъбер растеше толкова много съсен, че българите не го наричаха Коюнтепе (Овче хълм — б. м., П. В.), а Съсенова могила. Между двете могили имаше една самодивска поляна, обрасла с росен. Тука през Русаля дохождаха да преспят селяните от околните села.

В подножието на Овче хълм сред вечна зеленина цъфтеше, отглеждаше своите богати разсади и зеленчуковите си градини, жънеше тежките житни класове в нивите си, носеше буйна трева в ливадите си, денонощно слушаше тракането на своите воденични колела сред върбалака на буйната река Луда Яна Балдьово.

Пролетта започваше тук още през февруари. През февруари дохождаха славеите и свиваха гнездата си от ранна утрин до късна вечер. Славеева песен посрещаше цветята, житните посеви и изобилните разсади в зеленчуковите градини. Славеева песен посрещаше и лятото, което тука бе прохладно поради Луда Яна, която и през най-големите горещини носеше върху бързите си вълни полъхването на далечни ветрове.

Пътникът някога бе спирал тук за отмора и с наслада прекарвал в нямо съзерцание своите часове на почивка. Накъдето и да обърнеше взор, имаше какво да види. Наблизо и далеч върху скатове и падини се виждаха високи гори и гигантски планини, снежните върхове и тъмнозалесените падове на Рила, които слизаха стремглаво в долината. Оттам пътникът обръщаше очи към меките очертания на средногорските хълмове, додето стигнеше на север до истинска Средна гора и трите най-високи нейни върха — Братия, Буная и Богдан, — които стърчаха високо в небесната синева. Между тях се мяркаха очертанията на стария Балкан.

На изток погледът проникваше през един въздушен коридор, далеко до самия Пловдив, където можеше да погледа напрегнато и с примижали очи неговите три тепета, по които са накацали като пчелни кошери белите му къщи.

Турско око бе харесало Балдьово и турски крак отдавна бе стъпил в него. Хаджи Хасана Бюлюкбаши, Агуш ефенди и Мехмед ага Шопа бяха построили тук три чифлика и разделили на три най-плодородната земя на Балдьово. Останалите 36 български къщи живееха с трохите на тяхното изобилие. И те си имаха своите нивици, ливади и зеленчукови градини край Луда Яна, а мнозина от тях, по примера на своите господари, развъждаха едър добитък, коне и ходеха на лов, което не се позволяваше на раите по други места.

Ненко Балдьовеца бе един от стопаните на тия 36 български къщи в Балдьово. И той отглеждаше едър добитък и коне, а понеже от ранна младост влезе да слугува в турски чифлик, приучи се на живота на господарите. Този живот му хареса. Ненко ходеше с тях по лов, като от сутрин до вечер влачеше със себе си кучета и устройваше хайки. Веселият живот го доближи до Мехмед ага Шопа и в скоро време той се намери назначен за управител на неговия чифлик. Когато властта на Балдьовеца порасна, той започна да гледа на своите селяни като на раи. По това време той се задоми, народи трима сина, Ангел, Иван и Събо, и трите си дъщери Петкана, Лазарина и Цона. По примера на турските си господари започна да събира имот, нае свои слуги — започна да развъжда добитък и коне, да излиза твърде често на лов сам и за своя сметка. Научи се да ходи и по околните села и да издирва жени, към които господарят му бе особено благосклонен. Нечиста сила свърза душата му с оня, когото дедите му имаха за вековен враг на своя народ.

Балдьовеца бе една личност неизвестна и можеше да се загуби невидима в тъмното скривалище на Оборище, ако на блесналата от небето светкавица оная змия не излезна от своето скривалище и не го показа на всички народни представители.

Едно отвратително влечуго бе употребено, за да покаже друго.

По-късно, когато злодеянието се извърши, всеки, който бе на Оборище и преживя онази необикновена буря, си припомни лицето на Балдьовеца.

От паметта на ония хора се роди черната сянка, която тръгна като „ръка на отмъщението“ подир него.